6 дни из Родопите

Публикувано от
Зареждане на …
Автор Димитър Петров
Aвгуст 2015 г.

В книгата „16 маршрута” съм се опитал да разкажа за предишните ни експедиции. Сега си давам сметка, че направеното от нас е достойно за уважение и нещата описани там, колкото и да е странно, са истина. Това са 16 години. Ние, обаче нямахме намерение да спираме дотук и решихме да продължим.

Този път бях твърдо решен – Средна гора. Непозната за нас територия, нови, интересни хижи, много история, различен ландшафт, усещане… Имах карта, намерих пътеводител и бях на ръба на перфектното прецизиране на маршрута…, когато на една от най-важните срещи /м. април/ на старите войници, въпреки омайната ми тирада, надделя мнението: „Абе, хора, Родопите е друго, каква е тази измислена Средна гора? Има време за нея. Най-странното е, че много се зарадвах, тъй като от една страна и на мен не ми се ходи в Средна гора, а от друга, това ще си остане „предизвикателство” за нас.

Сега ми се отвори ново поле за мислене. В Източните Родопи има много красиви и интересни места, но там е за автотуристи, не е за нас. Затова трябваше да помисля за нещо друго. Малко или много, вече съм поизчерпан, пък и нямах възможност да се развихря със Средна гора. В крайна сметка, прецених, че сега е момента да съчетая в една експедиция различни видове туризъм, пък и предположих, че идеята ми ще допадне на моите хора (старите войници).
Така достигнахме до:

ДЕН ПЪРВИ: ПЛОВДИВ – С. ПАВЕЛСКО – Х. ПАШАЛИЙЦА

Този път, младият и изпълнен със сили Ивайло Малинов, не можа да се присъедини към нас, тъй като трябваше да работи, така че групата беше в обичайния си „пенсионерски” състав.

Бях чувал от много места добри думи за хижа Пашалийца, затова реших, че ще бъде добре да я посетим. Има различни варианти за достигане до нея, но след претегляне на + и – прецених, че ще е най-правилно да отидем дотам през с. Павелско. Всъщност до хижата се стига и с кола, но Йордан предложи мъдро, соломоновско решение, да спрем колата до един параклис и оттам да продължим пеша до хижата.

По груби сметки около 1 час. Все пак е нещо. Отново започнаха шегите на тема „група студентки от Стара Загора”. Само че, Йордан много правилно ни коригира, че вече далеч не ни отива да говорим за студентки, а по-скоро за група учителки, рехабилитаторки, лаборантки или нещо в този дух. Съгласихме се с него, но твърде неохотно. Както си се шегувахме, наближавайки хижата, наистина срещнахме компания от сравнително млади жени и след традиционните поздрави и обменяйки информацията, че ние пристигаме, а те си тръгват, като че ли и у двете групи се усети леко разочарование от този факт. В крайна сметка достигнахме хижата. Нямаше хижар, но за сметка на това чудесна поляна и изобщо атмосфера. Всичко това ни предразположи да започнем да обмисляме обяд и почивка от „тежкия” преход.

Странно нямаше почти никакви хора. След малко се появи и хижар, тоест хижарка – млада, симпатична жена, с малко дете. Настанихме се по така наречената формула на Ел Доторе (Иво) – той и Йордан в една стая, ние с Венци и Боян в друга, по-отдалечена. След това направихме малка разходка в района и после и почивка (книги+сън). Вечерта направихме барбекю.

Както в книгите на Агата Кристи, където и да се появи Еркюл Поаро, се случва по някое убийство, което той да разкрие, така и, където и да се появи бате Ниско, се появява някой технически проблем, който той да отстрани, прилагайки огромното си майсторство. Хижарката се оплака, че редуцирвентила на газовата и бутилка не е добре уплътнен и изпуска. Честно казано, това си е доста опасно. Само с 3 или 4 отмерени, перфектни движения Венци извади, напасна и щракна вентила по правилния начин, като единствено присъствието на детето възспря хижарката да не го прегърне и тя се задоволи само със сърдечни словесни благодарности. Вечерта имаше доста шеги и лиготии, но се обсъдиха и сериозни въпроси (рок музика, политика, НЛО, паранормални явления, спорт и др.). Все пак на следващия ден ни предстоеше дълъг преход и ние, налагайки си железен самоконтрол, си легнахме навреме.

ДЕН ВТОРИ: Х. ПАШАЛИЙЦА – Х. МОМЧИЛ ЮНАК

Както си му е реда, си направихме снимка пред хижата, разделихме се с хижарката, пожелавайки си най-хубави неща и тръгнахме по пътя.

Относно продължителността на този преход, разполагахме с противоречиви информации. От амбициозното 5,45ч в моя пътеводител, до разточителните 6,30-7,00ч от други източници в интернет. Нас, това, обаче, изобщо не ни вълнуваше, защото времето беше прекрасно, а и настроението също.

В крайна сметка, наличието на вкусни горски ягоди по пътя ни попречи правилно да преценим темпото си, но то, в никой случай, не беше високо. В началото се движехме по широка пътека със слаба денивелация, отначало през гора, а след това пред нас се откриха красиви панорамни гледки.

Толкова красиви, че Боян и Венци, които бяха най-отпред хванаха погрешната пътека. А и ние, водени от стадното чувство и омаяни от заобикалящата ни действителност пропуснахме важната отбивка. Явно Родопите бяха нашата ахилесова пета. Все пак, бързо установихме грешката си и я коригирахме, което ни костваше около 30 минути. В пътеводителя („Западни Родопи” – Серафим Илиев) се споменаваше за някакво място със заслон и чешма, подходящо за почивка. Лесно разпознахме мястото и, честно казано, то доста ни хареса.

Странно беше, че от х. Пашалийца дотук не срещнахме нито един човек. Наистина, хората са устремени към постижения в Рила, Пирин и някои места в Стара планина, но този преход в Родопите наистина го препоръчвам. Другото, което не беше ясно, колко време ни остава до х. Момчил юнак. По пътеводител – около 3ч. Това ни принуди, въпреки очарованието на мястото, да подходим към тази почивка, със съзнание и отговорност, като единствено аз си позволих 1 малка глътка от ракията на Боян (много е хубава).

И по-нататък имаше красиви панорамни гледки, включително обсерватория Рожен и вр. Снежанка в един момент. Достигнахме до шосе и разклон, където направихме малък, незначителен опит да се объркаме, но все пак видяхме хора и те ни упътиха правилно. Така след около 7,30ч достигнахме до една красива чешма, а след не повече от 5 минути и до х. Момчил юнак и близкия до нея хотел. Много приятна местност, бяхме я позабравили малко (2004 г.).

Изпратихме Иво и Йордан да проверят условията в хотела. Върнаха се след малко, разочаровани и изненадани от хладното посрещане там. Казали им, че нямало чаршафи, снощи имало група, можели да ни настанят, но в 20ч. и т.н. Това, обаче беше добре дошло за нас, тъй като отпадна причината да се чудим къде да се настаним, ами направо отидохме при бай Костадин (хижаря), оставихме си багажите и започнахме да си приготвяме трапеза. Не мога да не спомена добросърдечното му и човешко отношение. Наистина, човек от старата школа, а впоследствие научихме, че ако много го предразположиш, свирел и на акордеон (това следващия път). Беше около 16,15ч, малко рано за „комбиниран ритуал” (наш патент – сливане на обяд и вечеря), но решихме да погледнем на нещата философски (каквото е – това е) и си наляхме „люта” ракия. След това с Венци усетихме, че в душите ни се възцарява хармония и сетивата ни се отварят за красотата на природата и решихме да отидем да разгледаме езерото, което се намира малко под хижата.

Красиво, наистина. С него отидохме и до островчето и направихме няколко снимки (няма да ги прилагам тук). Срещнахме младо семейство, настанили се на палатка в околността. С мъжа се заприказвахме. Ние, имаме претенциите, че не сме съвсем обикновени хора, но този млад мъж и на нас ни се стори, в известен смисъл, мегаломан. Говореше за преодоляване на доста големи разстояния и не винаги по маркирани пътеки (най-вече в Родопите), за твърде кратко време и явно се опитваше да ни впечатли. Ние, от любезност, клатехме леко наклонени глави, с изражения като на Робърт де Ниро („Запознай се нашите”), но впоследствие, разбрахме, че е екоактивист и маратонец (участвал и в ТВ предавания) и вероятно не е преувеличавал, поне не с много.

За пръв път, от толкова години, се случи и ние с Венци да загубим на карти (от Ел доторе и Боян), като се наложи (за наказание) да ходим 2 пъти до хотела за бира (тъй като в хижата нямаше) и това, разбира се, доведе, на следващата сутрин, до подмятания от рода на „много отчетливо утъпкана пътека се е появила между хижата и хотела” и т.н.

ДЕН ТРЕТИ: Х. МОМЧИЛ ЮНАК – Х. СМОЛЯНСКИ ЕЗЕРА

Традицията беше спазена – снимка за спомен пред хижата, хубави приказки на раздяла с бай Костадин и поемане на ангажимент за предаване на поздрави на Стоян (хижар на х. Смолянски езера).

Какво нещо е времето, а вероятно и паметта с напредване на възрастта. Бяхме минавали по същия път през 2004, а сега ми се струваше напълно непознат. Имаше и участък на ходене по шосе, за който не си спомнях и имах известно притеснение, че сме изпуснали някаква пряка пътека. Другото, което ме изненада е, че имаше много слизания и изкачвания, които ние преодолявахме с надеждата, че това са последните такива, но това единствено доведе до, изпълнената с черен хумор, констатация, че така подсичаме пътя, преминавайки от един дял в друг. Красивата гледка към роженската обсерватория, обаче ни даваше сили.

В далечината се виждаше Пампорово, а ние знаехме, че това е близо до крайната ни цел. Венци правеше някакви негови изчисления, според които, ако сме се движели по шосето (17 км до Пампорово) сме щели да стигнем за около 3ч и 30м, а ние с нашето подсичане вече над 4 ч не бяхме стигнали доникъде. Допълнителна тревога у нас предизвика и информацията, която ни даде една възрастна, и по наша преценка неблагонадежна като източник на времеви данни, жена, която срещнахме – още около 1 час до Студенец! В крайна сметка достигнахме до лифта на Студенец и след като се убедихме, че работи, а също така и участъка до х. Смолянски езера, се успокоихме до такава степен, че успяхме да спрем уморените си погледи на една прекрасна кръчма „Черният кон”, точно над долната станция на лифта. Наливна бира-това бяха думите, които изрекохме, когато към нас се приближи собственикът на кръчмата, симпатичен, пълен мъж, на видима възраст около нашата. Без да се усетим, той с няколко хубави приказки, така ни предразположи, че започнахме да поръчваме и чорби (агнешка, шкембе, боб и т.н.).

Тъй като бяха в огромни купи, предложи и вариант по ½ чорба, так че да може да опитаме от всичко. Разбираше си от работата човекът, приказката му беше блага, увлекатателна, и вършеше всичко с мерак. Това ни направи много добро впечатление. Препоръчвам кръчмата. След тази приятна и заслужена почивка се качихме на лифта. Забелязахме по стръмната пътека да се спускат екстремни младежи с велосипеди. На Снежанка не отделихме специално внимание и се насочихме към втория лифт до Смолянски езера.

Този, втори участък от лифта далеч не беше толкова нов и луксозен като първия, но за сметка на това гледките, които се откриха бяха феноменални. Мислех си, че като стигнем долната станция, оттам мога да намеря х. Смолянски езера и с вързани очи, но се оказа, че дълбоко грешах. Каква пътека хванахме, незнам, но не ни водеше към хижата. Вместо това, забелязахме доста боклуци, включително и изхвърлени веществени доказателства за „аморално” поведение сред природата и честно казано, това никак не ни хареса. Все пак, направихме логичното и правилното – спуснахме се на шосето и след 5 минути вече бяхме в хижата.

Подозрително тиха и спокойна беше обстановката, но хижата беше отключена и нямаше място за притеснение. Не след дълго се появи хижарят, сериозен мъж, на авторитетна възраст, с очила, и по-невнимателен човек, дори, би могъл да допусне, че е темерут. Ние също, подобаващо на ситуацията, спокойно и делово, попитахме как можем да се настаним (разбира се, спазвайки желязната формула на Ел Доторе), но все пак му предадохме много поздрави от бай Костадин от х. Момчил юнак. В този момент този човек рязко се промени, на лицето му се появи сърдечна усмивка и каза:

– Ама, ве оттам ли идвате? Жив ли е този човек? Свири ли Ви на акордеон, пя ли? Голяма работа е бай Костадин.
Е, и ние влязохме веднага в новия тон на разговора:
– Железен е, но не знаехме, че свири на акордеон (оказа се, че трябвало да го предразположиш-ще знаем за другия път). Ами студена бира имаш ли?
– Имам, разбира се, не дава да я пипнеш, толкова е ледена и в този дух…

Малко по-късно на хижата пристигна (с коли) една голяма компания от няколко семейства, които в никакъв случай не бяха планинари, но за сметка на това в продължение на около 45 минути изнасяха провизии от колите и ги качваха в хижата. Допуснахме, че ще останат поне 15 дни (всъщност разбрахме, че само 7). В погледите на някои от жените се долавяше известно напрежение и, като че ли излъчваха усещане за някакво разминаване в очакванията им за приемлив „лукс” и стаено желание за по-кратък престой. Все пак, семейните сплотености, а вероятно и ненатрапчивото присъствие на нестандартни и обаятелни персони като нас, спомогнаха за това, да не се стигне до остри, негативни оценки и ескалиране на недоволство.

Тук е мястото да отбележа, че хижаря Стоян освен сладкодумен събеседник и добър домакин се опита да бъде и компетентен планински водач и ни обясни как да се спуснем от хижата до гр. Смолян, който беше следваща ни точка по маршрута. Слушайки го, у нас се създаде чувство на липса на каквито и да било проблеми, следвайки, с лекота, добре маркираната пътека. – Няма, как да се заблудите – ни каза той…

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: Х. СМОЛЯНСКИ ЕЗЕРА – ГР. СМОЛЯН – С. МОГИЛИЦА

Този ден беше важен за нас, тъй като за първи път в нашата туристическа кариера, щяхме да преминем от планински към културно-исторически и изобщо към алтернативен вид туризъм.

Сбогувахме се със Стоян, набързо преговорихме маршрута и поехме към Смолян. Тръгнахме по шосето и след около 3-4 минути, Стоян ни застигна с колата и каза: – Пропуснахте отбивката вляво, зад бялата постройка. Оттам започва маркировката. Така беше.

Един последен поглед към х. Смолянски езера и навлязохме в гората. Видяхме маркировка на едно дърво и добре очертана пътека. Обнадеждаващо начало, но не и продължение. Първо изчезна маркировката, след това и пътеката се изгуби в една висока трева. И всичко това, при положение, че не имало къде да се отклоним, за да се объркаме. Тогава върнах лентата назад, дали пък Стоян не каза: – няма начин да не се объркате. Решихме, да се движим по азимут – посоката беше ясна, имахме и видимост, но за съжаление терена никак не беше лесен.

Урви, висока трева и т.н., всъщност не бяха наред нещата. В един момент попаднахме на нещо като пътека и обнадеждени тръгнахме по нея. Уви, отново ни обзе съмнение, че се заблуждаваме, а може би имаше вече и елемент на параноя. Все пак, имахме оставен значителен резерв във времето (рейса за Могилица беше в 12,40ч), но въпреки това започнаха да се прокрадват съвсем леки, почти незабележими нотки на притеснение. Но красивите пасторални картини ни успокояваха.

Въпреки всичко, по някакъв странен, начин, през едни ниви, след това урви, успяхме да се доберем до шосето и решихме да продължим по него. Болният ми мозък, обаче, реши, че изпускаме някаква много пряка отбивка, така че се върнахме назад и след като се убедихме, че няма такава, преценихме, че най-доброто и сигурно продължение е по шосето. Специално за мен няма по-мъчително и унизително преживяване в планината от ходенето по шосе, но в случая нямахме алтернатива. Достигнахме покрайнините на Смолян.

Това че бяхме стигнали до Смолян, далеч не означаваше, че сме близо до автогарата. Този град е дълъг. Иво успя да включи някакъв GPS на неговия телефон и според данните ни оставаха около 3 км. Ние с него се движехме на около 100 зад основната група, когато с изненада забелязахме, как Йордан и Боян търсят ориентираща информация от една млада майка с доста тесен потник, игнорирайки далеч по-компетентно изглеждащи възрастни хора, които се намираха в непосредствена близост. На автогарата си купихме билети.

Разполагахме с достатъчно време, за да си позволим солиден обяд в една кръчма. В с. Могилица досега никой от нас не беше ходил, единствено Боян извади някакви съвсем избледняли детски спомени, но не отивахме съвсем на сляпо. Нашият приятел, Антон полицая ни беше уредил нощувки при един негов познат – Захари, собственик на хотел „Бащината къща”. Качихме се в малко, старо автобусче, но с много симпатичен шофьор, който показваше склонност да изпълнява всякакви прищявки на пътниците. В Могилица слязохме на центъра, но се оказа, че Бащината къща е в другата махала, така че се наложи да повървим още около 2 км пеша. Хотелът изглеждаше доста хубав, само че беше заключен, Захари го нямаше.

Бате Ниско предложи, вместо да се занимаваме с глупости, да си направим коктейли с неговия домашен джин. Проблемът беше, че нямахме никакво безалкохолно, а както знаем, дори най-елементарен коктейл не може да се направи без безалкохолна съставка, изключвайки, разбира се, някои руски комбинации, като например „Медведь пришел, медведь ушел” и др. Реших да отида на разузнаване и да потърся магазин, но такъв, в тази отдалечена махала, не открих. Все пак, тъй като не обичам да се връщам с неизпълнена мисия, се отбих в съседен хотел, с надеждата оттам да купя нещо. Странно, нямаха нито швепс, нито фанта, но ми подариха някакво домашно безалкохолно. Тъкмо идеална комбинация с домашния джин на Венци! Захари междувременно се появи, извинявайки се за закъснението, и ние се настанихме в стаите. Беше любезен и гостоприемен. Освен това беше ловец и в тази връзка, ни разказа за една драматична среща с мечка в гората (имало много по тези места).

Основната забележителност в с. Могилица са Агушевите конаци. Те представляват един вид феодален замък, построен от майстори в началото на 19 век за Салих ага и синовете му. Така че ние, без да се колебаем се отправихме към тях. Бях прочел, че са затворени за посетители и могат да се разгледат само отвън, но за наш късмет не се оказа точно така. Докато обикаляхме около конаците и се правехме на папараци, се появи една симпатична жена, която ни покани да влезем вътре.

Отнякъде се появиха още туристи и се събрахме над 20 души. В този момент положихме началото на нашия културно-исторически туристически живот. Тази жена не беше професионална ексурзоводка, но разполагаше с изключително подробна и интересна информация за мястото, а освен това имаше дар слово и гладък изказ и всичко това ни впечатли, в най-добрия смисъл. Разбрахме, че при построяването на конаците са взаимствани някои новаторски, инженерни решения, от Европа. Бате Ниско слушаше в захлас и снимаше на поразия.

Аз снимах банята (работеща на принципа на скачените съдове), тайния долап и стаята за подслушване. Видяхме и мястото, където е снимана една от сцените на прочутия филм „Време разделно”.

Така, неусетно мина около 1 час. На тръгване си взехме по 1 сувенир и естествено, събрахме за жената по някой лев за чудесната екскурзия. Честно казано, доста ни хареса това преживяване. Така обогатени, се насочихме обратно към нашия хотел, където се заехме с дейности, които добре познавахме.

ДЕН ПЕТИ: С. МОГИЛИЦА – ПЕЩЕРА УХЛОВИЦА – С. ГОРНА АРДА – С. МОГИЛИЦА

Предварително бях чел за някои интересни места в околността, като най-атрактивни бяха няколкото пещери. Може би най-впечатляващо би било преживяването в пещ. Голубовица, където имало подземна река, но там ставало само с предварителна заявка, водач, екипировки и т.н. Затова взехме твърдото и непоколебимо решение да посетим п. Ухловицата, намираща се сравнително близо до с. Могилица.

На сутринта Захари ни даде няколко напътствия за маршрута и тръгнахме. Какво тръгнахме, направо литнахме, чувството да си без раница е невероятно. Лесно намерихме отбивката. Това всъщност е мястото, където Киселчова река (реката, която минава през Могилица) се влива в р. Арда. Нагоре се върви по маркирана пътека, дори би могло да се каже и път, с разумен наклон. Стана ни малко скучно по време на тази разходка, така че Йордан, ей така да разнообрази малко атмосферата, направи едно, меко казано, странно предложение: – Абе, хора, искате ли по време на следващите ни преходи, да си определим по 1-2 дни, през които да не употребяваме алкохол? Много пием.

Ние с Ел Доторе, бяхме напълно слисани от чутите думи, но все пак успяхме да реагираме адекватно: – А, няма ли да е още по-добре, ако по време на преходите, изобщо не докосваме алкохол, а? Йордан, долавяйки, старателно, но не напълно успешно, прикрития ни сарказъм, започна добре обоснована тирада, подчертавайки необходимостта от прочистване и други здравословни приказки, които с доктора прекъснахме и призовахме за явно гласуване по възникналия казус. Изненадващо, от устата на бате Ниско започнаха да излизат странни думи: – Ами, да. Няма лошо, прав е Йордан, нека да опитаме.

Това, че човек с течение на годините се сдухва, беше ясно, но все пак, такива думи, от бате Ниско…
Както и да е, до изненади в гласуването не се стигна, тъй като Боян беше железен. Обединихме се около мнението за известна умереност, макар че, това е твърде разтегливо понятие. За да бъда коректен и, за да не се създаде погрешно впечатление, трябва да добавя, че Йордан Малинов е прочут с изключително качественото каберне (спечелило много престижни награди в местните конкурси), което сам прави в ограничени количества (запасите рязко намаляват всяка година на Трифон Зарезан в с. Цалапица) и в никой случай не би могъл да бъде наречен трезвеник.

Така, увлечени в този забавен спор ,достигнахме неусетно до едни къщички (упоменати в пътеводителя), а малко след това и стълбички, които ни доведоха до входа на култовата пещера „Ухловицата”.

Всяка пещера е различна и затова са толкова интересни, но смея да твърдя, че Ухловица е най-впечатляващата, поне от тези, които съм посещавал. Да се описва пещера, смятам че не е много удачно, просто трябва да се види, пък и у всеки, различните форми, образувания и фигури оставят различно усещане.

Екскурзоводката правеше сполучливи описания, а пък бате Ниско непрекъснато снимаше и се опитваше да и задава интересни и трудни въпроси. Имаше много посетители, включително и голяма група ученици. След като излязохме навън, решихме да не се връщаме по същия път, а да се спуснем към шосето по стръмната пътека, която излиза направо на паркинга. Ние, с нашите опитни очи, още на предния ден, минавайки с автобусчето на път за Могилица, бяхме забелязали този паркинг, с табелата за п. Ухловицата, като не ни убягна и наличието на малка, спретната кръчма в непосредствена близост.

Времето беше доста топло, тоест бързо се обезводнявахме и мисълта за необходимостта от употреба на студена бира започваше да става все по-осезаема. Другото, което бяхме изчислили, това беше в колко часа ще мине автобуса за Могилица. Така, че спокойно изпихме по 1-2 бири, хапнахме и овче кисело мляко, а ни остана и време да разгледаме една много интересна табела, която даваше напътствия какво да правим, за да не срещаме мечки и какво да се опитаме да правим (или не правим), ако такава среща вече е факт. Поради разсеяност, забравих да снимам тази култова табела и прилагам една снимка от интернет, но не е много фокусирана.

Почти с английска точност се появи и автобуса и отново зад волана беше симпатичния, мустакат шофьор, който ни беше направил такова хубаво впечатление предния ден.

Малко след като се прибрахме в „Бащината къща” пристигна и нашия приятел Антон полицая, който се присъедини към нашата компания. Вече разполагахме и с автомобил, така че без да се колебаем, след кратка консултация със Захари, тръгнахме към селата Арда и Горна Арда и границата с Гърция. Много красива природа и спретнати, чисти къщи, това ни направи впечатление в тези села.

Захари ни предупреди, че има две много привлекателни кръчми над с. Горна Арда, с нестандартна обстановка. И наистина беше така, едната беше Гераните, красиво направена с много вкус, а имаше и табели с интересни текстове, загатващи за добро чувство за хумор. Обаче беше едно никакво време, към 17,30ч, затова оставихме там колата и тръгнахме нагоре пеша към бившата застава.

Имаше маркировка за извора на р. Арда, още едно място, за което си казахме, че ще го посетим някой друг път. Постепенно приближавахме границата и срещахме „страховити” предупредителни табели.

Ние, обаче, смело продължихме напред и направихме историческата снимка „С Ел Доторе в Гърция”, която пожъна известен успех в социалните мрежи.

Някъде в този момент усетих, че края на нашето пътешествие е съвсем близо и ми стана тъжно, защото отново трябваше да се върнем към ежедневието, всеки с различни чувства, но и обогатени с тези нови преживявания в Западните Родопи.

На връщане направих една забавна снимка в с. Горна Арда, показваща различни начини на придвижване.

В заключение бих искал да спомена, че в целия район тук се усещаше една тиха, малка война, къде и на кого фасулът му е най-смилянски. Тъй като ние, все пак бяхме, макар и за кратко отседнали в с. Могилица, се доверихме на местните хора, които ни обясниха, че само в Могилица (но не от всяко място..) човек може да вземе смилянски, докато на други места, дори в самото с. Смилян, може да се окаже, че ще си купиш фасул от Сми-лян (т.е. китайски). Абе, не е ми стана много ясно кой крив, кой прав, но взехме по 1 кг от Захари. Моя го подарих на майка ми и тя го одобри.

ДЕН ШЕСТИ: С. МОГИЛИЦА – ПЛОВДИВ

Както винаги, този последен ден беше доста тъжен, бяхме шестима в колата, беше горещо, трябваше да се връщаме към ежедневието, да тръгваме на работа, и изобщо по-добре да не пиша за него. Но, все пак, всички бяхме много доволни, защото посетихме изключителни места и бяхме направили една нова крачка, разширявайки нашето разбиране за туризъм.

Чудех се, така разширявайки това понятие, какво ли ще измислим за следващото лято…

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

Зареждане на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.