Ком-Еми, не! Началото

Публикувано от
Зареждане на …
Този разказ е част от пътепис, разказващ за моя опит да направя Ком-Емине. Ако сте пропуснали да прочетете историята до сега, можете да го направите тук:

От идеята до началото
Газ до връх Ком

06 юли 2019 г. | Връх Ком – Проход Петрохан | 11.9 км. за 03:02 ч.

Моментът настъпи. Време беше да пристъпя към изпълнение на нещо, за което бях мечтал години наред и през последната половина година бях планирал почти ежедневно. Ком-Емине! Какво се мотаeх повече на върха? Трябваше да тръгвам, че дълъг път ме чакаше… STOP!!! Как щях да забравя само. Ами камъчета?! Нали трябваше да спазя традицията и да взема две камъчета от върха – едното за морето, а другото за спомен. Сетих се в абсолютно последния момент. Избрах два подходящи екземпляра и вече нищо не ме задържаше на върха. 12:20 ч. – START!

Започнах да се спускам, припомняйки си мъдрите сентенции, че и най-дългият път започва с една крачка. Правех първите си крачки и се радвах на красивите пейзажи на югоизток. Планът беше да се върна до премката, където бяха конете и там да завия надясно по черен път. Но защо трябваше да го правя? След спускането от Ком има отклонение вдясно, което се включва във въпросния път малко по-надолу. Нямаше смисъл да „обикалям“. Не, че се спестява кой знае колко, но на това пътешествие всеки метър ще е важен и е по-добре да ми стане навик от рано. Отклоних се вдясно, където един любител на off-road преживяванията почиваше, хапвайки вафла. По-късно няколко пъти се застигахме и подминавахме с него по пътя.

Участъкът, по който вървях ми беше непознат. През 2013 г. минахме от другата страна на връх Малък Ком, по един също много живописен и сравнително равен маршрут. Малко по-късно двата пътя се събират, така че непозната част щеше да е съвсем за кратко. Вървях бързо. Хубаво време, приятен наклон и лека раница. Какво друго бих могъл да искам. Някъде тук се оформи в главата ми интересен девиз – „Без раница – без граница!“ Така се прави Ком-Емине.

И улисан в мъдри слова усетих как часовникът ме предупреди, че съм извън предварително планирания трак. Оказа се, че е трябвало преди 10-тина метра да се отклоня от черния път и да завия по една малка пътека вляво. Вероятно и други като мен пропускат това отклонение и затова ми се струва, че е удачно тук да се сложи табела. Не е голяма драма, защото в последствие щях да установя, че пътеката и черният път отново се събират след кратката си раздяла. Следва участък от нисък клек и почти никаква маркировка. В интерес на истината трябва да кажа, че и няма къде да се сложи. Ниска растителност и почти никакви подходящи камъни. Поне в началото. Реално погледнато, поел по тази пътека, човек и няма как да се заблуди.

Мястото има особен чар. Зад мен връх Ком ми пожелава спорна крачка, а за здравей ми „маха“ моята следваща цел – кулата на прохода Петрохан. В ляво от мен „на 9 часа“ се виждаше Врачанския Балкан, а „на 10:30 ч.“, ако мога така да се пошегувам, са Тодорини кукли край които щях да мина утре.

Започнаха да се появяват остатъци от лятна маркировка, която се нуждае от освежаваме. От север пък се спускаше зимната колова маркировка. Нямаше съмнение, бях точно където трябва, а часовникът и телефонът някак рутинно потвърждаваха това. Следваше спускане, първо по черен път, а после и през ливада, през която си личеше, че наскоро (може би) няколко дни по-рано е минала голяма група. И третият човек в колоната го е болял зъб 😊 Нямаше как да не се сетя за големите следотърсачи от уестърните, които обичах да гледам като малък.

Излязох на мястото, на което събират моят маршрут, с пътя от хижа Ком (стара) за който вече ви споменах, че бях минавал през 2013 г. Нататък ми беше познато. Пътят стана равен и отново увеличиш темпото. За къде ли бързах? Така неусетно стигнах до един разклон с колова маркировка, която измамно води неориентирания турист наляво, но аз си знам, че съм направо и влязох в гората.

Плътната сянка на дърветата беше удобен повод да направя почивка. До Петрохан оставаше съвсем малко, а и се сетих, че вече е следобед, а днес все още не съм ял нищо! Вълнение, какво да се прави. Хапнах леко, защото ме чакаше капанчето на прохода, което бях планирал да не пропускам. Вървях по горската пътека и се радвах на хубавата сянка, защото въпреки, че се намазах с крем вече бях успял да изгоря на места. Не правете грешката като мен да ползвате 30-ти фактор. Задължително 50.

Трябва да призная, че за кратко пътеката ми се стори доста обрасла и има нужда от освежаване. Не съм сигурен, кое е местното туристическо дружество, но може да се самосезира ако някой негов представител чете това. Същото важи и за маркировката. Има едно място, където вървят успоредно 3 пътя, а маркировката води по най-обраслия от тях. Както и да е, оправих се благодарение на техническите средства за навигация. Повече усърдие в планирането – по-малко изгубвания. Наскоро прочетох мнение в социалните мрежи, че да се навигираш с телефон било несериозна работа – да имат много здраве от мен. За 7 години с телефон съм бил неориентиран един път в планината.

Нямаше как да пропусна селфито на табелата на служебния път водещ към ретранслатора. И аз съм служител и аз съм човек 😊 След малко видях асфалтовия път на прохода. Реших да се отклоня от оптималния маршрут и да обиколя затворената хижа Варвара, която се намира там. В интерес на истината не съм сигурен, коя от всички сгради там се числи към хижата. Някои от тях са наскоро ремонтирани. Изглеждат добре, но за съжаление са затворени. Надявам се не за дълго.

Спрях часовника. Общо време 3 часа и 2 минути. При предварителен план 3 часа и половина чисто ходене без почивките. За това време Дизела и Божо вероятно са на Пробойница, но за мен си е повод за гордост. Беше към 15:30 ч. Никакво време и моите хора със сигурност са на басейна без скорошни планове за тръгване. Реших да похапна и да си почина.

Докато жадно поглъщах супа с Пиринско, жена ми се обади да потвърди предположенията ми. Казах ѝ да не бързат, че съм стигнал по разписание и всичко е ОК. Сметнах, че ще ги изчакам и тогава ще се настанявам в мястото за нощувка – Творческа къща Петрохан или както беше известна едно време хотел Петрохански кристал.

Това е интересно място. Можете да си запазите място дори през Booking. Доста удобно за комеминееца, не мислите ли? Бях запазил стаи преди месец и реших контролно да се обадя предния ден за потвърждение. Мъжки глас ме увери, че всичко е точно и ни очакват. Но повече за къщата после.

Докато чаках жената и детето да се наплацикат, реших да отскоча до чешмата. Разходих се, приседнах и се удивих на хората около нея. Имаше няколко коли, всяка с набор от по 20-30 броя празни туби, от големите и пълнеха вода. Пълнеха и влачеха, влачеха и пълнеха… Чудна работа! Да, водата там е много хубава, но да се вдигнеш от майната си само за да напълниш до горе москвича с вода, не го разбирам. За поливане ли я ползваха, за друго ли – не знам. Е, след половин час и аз се доредих да пия вода от чешмата.

Минах и край паметника на Георги Димитров и Васил Коларов. Местна забележителност, напомняща за септемврийското въстание по тези земи отпреди почти век. Обрасъл и забравен е сега. Още един повод някой да се самосезира от разказа ми. Май няма да се окаже съвсем безполезен.

Доника и Вико пристигнаха и се настанихме в къщата. Условията вътре са прилични, но може да се желае повече откъм чистотата. Не би коствало кой знае какво. Заехме две стаи, а до нас в последствие се настаниха мъж и жена, с които така и не се видяхме по време на престоя ни там. За вечеря ни предложиха няколко кебапчета и салата от гъби. Беше доста оскъдно с оглед на това, че ни очакваха отдавна, всичко беше потвърдено, а и се намират на асфалтов път. Но не е болка за умиране, не останахме гладни. Позабавлявахме се на прохладната тераса, за да отбележим последната ни вечер заедно за известен период. Време беше да се отправяме по леглата, а прането да съхне.

Следва продължение…

Зареждане на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.