Ком-Еми, не! Газ до връх Ком

Публикувано от
Зареждане на …
Този разказ е част от пътепис, разказващ за моя опит да направя Ком-Емине. Ако сте пропуснали да прочетете първата част, относно подготовката му, можете да го правите ТУК. Приятно четене.

06 юли 2019 г. | Хижа Ком (нова) – връх Ком | 4.8 км.

Голямото чакане най-сетне приключи. Багажът е стегнат и качен в колата. Потеглихме може би към 8 ч. от село Брезе в чудната Понор планина, където съм роден. Има черен път който го свързва с Бракьовци и оттам се излиза на пътя София-Монтана, но той е мъчно проходим за лек автомобил, така че се наложи традиционното вече обикаляне през Искрец, Бучин проход и Балач.

Пътувахме безпроблемно, „бойния“ дух беше на висота и както можете да се досетите бях в отлично настроение. Жена ми Доника пусна в колата станалата вече химн на Ком-Емине песен „Пеша на море“ и тя допълнително допринесе за приятната обстановка в колата. Синът ми Виктор допълнително внесе доза забава, като ми разказа, че рефренът от песента „От Ком до нос Емине…“, досега го е чувал като „От Ком, дано се мине…“. Много ме развесели, но е и много право детето – дано се мине.

нова хижа Ком

Някъде към 10 ч. бяхме на нова хижа Ком. Направи ми впечатление, че пътят от Берковица, по който се качихме е малко позапуснат вече и определено се нуждае от освежаване. Съвсем малко автомобили заварихме на хижата, може би защото все още им беше рано на хората за планина. Обикновено винаги влизам да видя как е положението, но този път нямах работа там, а и исках час по-скоро да тръгна нагоре. Трябва да призная, че в съзнанието си тогава имах само едно нещо – връх Ком.

Налях си водя и си приготвих съвсем малка раничка – само вода, малко храна и дъждобран. Организацията беше такава, че Доника и Вико отиваха на басейн и после щяхме да се срещнем на Петрохан, където да нощуваме заедно, а истинското изпращане щеше да се състои на следващата сутрин, потегляйки за Лакатник. При това положение нямаше смисъл да нося цялата тежка раница. Казахме си чао и се самоизпратихме – те мен на планина, а аз тях да се плацикат някъде из района.

нова хижа Ком

Бил съм на връх Ком 4 или 5 пъти, вече не помня, така че познавам пътеката до горе отлично. То и няма много възможности да се загуби човек. Ако трябва да съм честен това е любимият ми връх. Заради него и обикнах планината. Което е странно, защото аз съм израснал в планината, но тогава някак си я приемах за даденост и не съм я гледал с такива очи. Но след онова масово изкачване, което организирахме през 2012 г. се влюбих в планината. Събрахме се около 50 човека, от цялата страна (не и без помощта на община Берковица) и направихме един наистина хубав планинарски поход до върха. Беше много въздействащо и зарибяващо най-вече.

Тръгнах много бързо. На табелката при чешмата до хижата пишеше, че до върха са 2 часа и аз си казах, че това ще е срамно време с оглед начинанието, което съм предприел и реших да дам газ. А и в интерес на истината исках да мина възможно най-бързо досадно изкачване през гората, за да изляза на билото и от там да се радвам на хубави гледки.

Може би за десетина минути съм стигнал до старата хижа Ком. Спрях само за 1-2 снимки и тръгнах да се качвам нагоре по стръмното. Нямаше почти никакви хора, може би за цялото изкачване до върха да съм срещнал 5-6 човека. Но един от тях запомних много добре. Младеж, който ми напри впечатление още на хижата с добрата си форма и екипировка. Точно когато си мислех, че вървя много бързо започнах да чувам… гайди! Помислих си, че чувам музиката на стара хижа, но тя вече трябваше да е останала доста ниско, за да мога да чувам нещо от нея.

Въпросното момче ме застигаше и то не толкова с бързото си темпо, колкото с това, че вървеше много методично, без излишни спирки, целенасочено, като истински планинар. Медените звуци на гайдата се чуваха от него. Носеше си Bluetooth колонка и слушаше народна музика. Това ми се стори уникална комбинация – българската природа, огласяна от звуците на българска народна музика. Определено ще изплагиатствам тази идея и ще я приложа при следващите си походи. Казахме си здрасти, но не се запознахме. Кой да знае, че само след няколко дни ще се намерим в социалните мрежи. Искрени поздрави, ако четеш сега тези редове друже (tihomir_borislavov).

Скоро след тази интересна среща вече излязох от гората и видях връх Малък Ком. Той е много по-близо и също може да се похвали с хубава гледка. Интересното е, че Малък Ком е по-висок от Среден Ком. Факт, който вероятно се дължи на това, че Среден Ком е среден не защото е среден по височина, а защото е среден по местоположение между Ком и Малък Ком.

От тук се открива чудесна панорама към Берковица. Време беше и за първото live видео за приятелите във facebook, защото вече имаше какво да покажа. Излязох на премката и видях стадото коне, което обичайно стои там. Много са хубави, особено малките. За онези от вас, които имат страх от тези благородни животни трябва да кажа, че те са свикнали с туристите и не бива да имате притеснение от тях.

Връх Ком вече се вижда. Той е недалеч и със своето величие привлича като магнит, всеки който го види. Следва пътека, която за около 1.5 км. е почти равна. Вървях с бърза крачка, като разбира се спирах и за снимки. То нямаше и как иначе. На юг гледките бяха невероятни. Времето беше перфектно. Слънцето вече печеше и имаше само няколко купести облаци, без никаква вероятност за валежи. Сега моят приятел Орлин (важна клечка в НИМХ), ако чете тези редове сигурно ми се смее за лаишкото изказване по повод облаците.

Последните 700 метра са същинското изкачване на връх Ком. Взех ги на един дъх и вече бях на върха. Спрях часовника и погледнах времето – 1 час и 17 минути. Доста добре, но има къде да се спести време. Казах си, че някой ден трябва да опитам да го кача за под 1 час.

Ако не сте били на Ком със съжаление трябва да ви кажа, че сте изпуснали страшно много. От него се вижда Сърбия, Врачански Балкан, Петрохан, Витоша, Берковица, Монтана, въобще на север окото ви може да опре до много далече. Прекрасни панорами, накъдето и да погледнете.

От последното ми качване имаше някои промени. Паметникът в чест на Иван Вазов си е все така тук, но надписът „Емине“, направен от мидички се е повредил и би било хубаво да се поправи. На върха вече има маса с пейки, а едни симпатични младежи от Берковица са поставили метална кутия с книга, в която планинарите да оставят своите послания. Далеч по-приятно е от това да се четат издълбани с нож надписи по дърветата от сорта „Иванчо и Марийка бяха тук през 97-ма“. Оставих и аз своите два реда за спомен.

Маршрутът

Тук ще завърши за сега моята история, за да продължи съвсем скоро с началото на истинското приключение по маршрута Ком-Емине.

Зареждане на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.