E-3: Път към Любовта

E-3

УВОД

Черните обувки от италианска кожа газеха пресния сняг, навалял върху паветата преди минути. На двата полюса – вътре се вихреше веселба, а навън, край него, бе истинска зима.

Главозамаяният младеж скочи в жълтата кола, в търсене на тишина и отдалеченост от фалша, който го беше залял с пълна сила преди час. Любовта му към нея беше горчива и досущ фалшива. Нощта бе към своя край и утрото наближаваше. Лека нощ!

Добро утро! Повече от половин година по-късно, в същия час, отново бе тъмно. Но мракът предстоеше да бъде изместен от светлината на изгряващото слънце. Зад дървените летви на каросерията на камиона, хоризонтът плавно се обагряше в пастелено жълто – червено – оранжеви тонове. Неговото оранжево.

Гумите тракаха върху камъните, дупките и останалите неравности по пътя… Групата беше напълнила стария камион. Героите бяха уморени, едни спяха и се поклащаха от неравностите, а други замечтано преживяваха изгрева. Водачът Милуш подаде глас. Момчето от Софийската среднощна авантюра също беше в камиона, случайно или не слушаше същата песен от малката си черна музикална кутийка, и се включи към малкия сутрешен импровизиран хор. До нос Емине оставаха броени часове…

Заслушайте се за Миг и Вие – сега ще помоля Милуш да изпеем заедно една песен:

Свети над нас нова нощта –
с нова луна, с нови звезди.
Свърши се днес, вече е утре –
утре живей, утре бъди!

Утре живей, утре бъди
с нови очи, с ново лице,
с нова мечта, с нова надежда,
с нова любов, с ново сърце!

Сутрин – светлосиня,
сутрин – детски чиста,
сутрин ще ни срещне
със теб живот!
Сутрин – пълна с нежност,
сутрин – пълна с вяра,
сутрин – пълна с обич,
свети с безброй, с безброй лица!

Утре живей, утре бъди
с нови очи, с ново лице,
с нова мечта, с нова надежда,
с нова любов, с ново сърце!

Сутрин – светлосиня,
сутрин – детски чиста,
сутрин ще ни срещне
със теб живот!
Сутрин – пълна с нежност,
сутрин – пълна с вяра,
сутрин – пълна с обич,
свети с безброй, с безброй лица!

Сутрин – светлосиня (светлосиня),
сутрин – детски чиста (детски чиста),
сутрин ще ни срещне
със теб живот!
Сутрин – пълна с нежност,
сутрин – пълна с вяра,
сутрин – пълна с обич,
свети с безброй, с безброй лица!

Хижа Ком – място за начало на прехода и лично представяне на всеки от групата, 2013 г.Хижа Ком – място за начало на прехода и лично представяне на всеки от групата, 2013 г.

“Опознай родината… за да я обикнеш!” – Алеко е с нас, думите му се четат на стената, докато стоя с Вас, за трети път тук, в столовата на хижа Ком, решени да извървим заедно пътя до морето.

Символично, вероятно всеки от нас днес е взел своя камък от връх Ком и досущ като в един филм, представящ противоречията между цивилизацията и живота близо до природата, като добър бушмен, всеки ще пренесе своя „товар” стотици километри, за да го изхвърли „от края на Света”. А покрай малкото камъче ще се раздели и с всички ненужно – и физически, и духовно – онези огромни канари в душата, които пречат на човек да мисли, чувства, живее и обича, да бъде осъзнат и свободен!

Беше 3. Март. Пътят го отведе по време на националния празник в правилната посока. На рожден ден в София. Там той срещна приятели от миналото и бъдещето. А нейният рожден ден се празнуваше по същото време, по ирония на съдбата – на планина. Той наистина я обичаше, или поне така смяташе, допреди студената януарска нощ, когато картината се изчисти пред очите му. Любовта е сляпа – като човек, търсещ изгрева в мъгливо планинско утро.

Тя вече не беше от значение, важен бе Пътят. Пътят към себе си!

Речено – сторено. След рождения ден, двамата с Иван изкачиха Черни Връх, разминавайки се с Петър Стоянов. Изведнъж Иван предложи: „Пич, защо не дойдеш с нас с Катя, ще бъде велико?”. Повече не беше нужно.

Следвай течението! Всичко се нареди по вода до най-малкия детайл и на 20. Юли нашите трима приятели стояха на Централна Гара пред водачите Милуш и Стохи, докато първият с пиратска кърпа на лицето, леко болен, разпалено обясняваше нещо на групата. Странни въпроси се въртяха из главата: „Къде отивам? На море? Дали?!”.

Водата пречиства! Цената бе висока, изразена във физически болки и няколкомесечен неприязън към носене на обувки в последващите месеци, както и в дълбока привързаност към Балкана, който те пленява със силата си, но си заслужаваше!

Линията на Стара Планина, гръбнак на България, се вие целеустремено на изток, като граница между Севера и Юга, Земята и Небето. От хорото на връх Ком; през прохода Петрохан; с. Лакатник и спирка „Последна грижа”; малинарника; буковите гори под ветровития вр. Мургаш, кога зашумят шумите; бедният фургон до Витиня, който подслони десет човека, а веселбата подсказваше, че сме в поне пет звезден хотел под хиляди звезди; широкото било и стадата коне в Централен Балкан; изоставената хижа Планински Извори и най-чистата балканска вода от петте чучура; спиращите дъха гледки по пътя от х. Свищи Плаз до х. Ехо;

Кончето и старопланинските рози; залезът от х. Ехо или от вр. Юмрука, ако не се скрие зад някой облак; стръмните склонове на Козя Стена и еделвайсите; паметникът на Беклемето и изгрева зад него; острите алпийски Купени и мъглите на негостоприемния балкански първенец – вр. Ботев; Пеещите скали и гледката към Розовата долина; географският център на България – Узана; утрото до проход Шипка; чинията на Бузлуджа и вятърните перки край него, символ на „новата” икономическа сила, построила своя „паметник” върху билото; гара Кръстец и първата златна мина; Проходът на Републиката; гайди и огньове до хижа Чумерна; Темната гора; стопът до Котел; разлятото било край малките селца; играта на топка с децата в училищния двор в Дъскотна; светлините на черноморските курорти, гледани от с. Козичино, където нестинар радва немски туристи; джунглите край нос. Емине…

Нос Емине

Крачка по крачка през един малък рай – шарен пъзел от различни по състав и характер парченца, сглобени в линия. Човек забравя, или по-скоро се опитва да си спомни, кой всъщност е, в дни на братски начала и взаимопомощ с цялата група, захвърлил всички маски – живеещ с радост и благодарност за всеки Миг, в който е жив, ценейки малките истински неща, сливайки се с природата, за да се роди от морската пяна… пречистен за нов живот!

Делка, Илия и Начо водиха успшено групата миналото лято. Листът с нови приятели съдържа толкова много хора – благодаря на всички, че се срещнахме. Научих, че човек никога не е сам – Господ винаги те пази, ако приемеш, че си част от Него, ненадейно Сам ще разсее всичките ти съмнения чрез величествен залез, осъществен от издуханите в Миг облаци от внезапен бурен вятър или в изненадваща среща с парчета диня, донесени благородно да утолят жаждата нависоко, в подножието на билото!

Ком – Емине, част от Е-3 – международния планински маршрут на Дружбата, за мен е повече от маратон, физическа проява – открих: себе си в нова светлина, парчета от общия пъзел, намерих истина, любов към себе си, природата, хората, Бог. Човек се изправя срещу най-големия си враг – самия себе си – и победата носи живот.

Споделих своите търсения, но предполагам, че всеки намира нещо различно за себе си, нещо което търси. Пожелавам Ви да търсите и намирате! Земният рай е в нас!
Животът е при-ключ-ение, отключете го!

Честита 60 годишнина от първия преход, Ком-Еминейци и на добър Път към морето!

Нос Емине

Хармония между природа и човек, колаж нос Емине, 2013 г.
Уводът към един по-голям пътепис е написан на 20.07.2013 г. от арх. Веселин Н. Веселинов.

ПОСЛЕПИС

Ден 18 (2013 г.) Станахме в 4.00 и отпрашихме от Иракли към н. Емине. Носът на надеждата. Надеждата, че един ден ще се завърнем. Полутахме се в тъмното, но намерихме пътеката и се отравихме сред буйната растителност.Фарът все още светеше, когато пред очите ни се откри морската шир. Преди дни, за пореден път, бях достигнал пеша до морето, след 17 безкрайни дни из Стара Планина, благодарение на шепи от прекрасни хора. Две години по-рано, на същото място, се заричах, че никога повече няма да обуя обувки, а ето че обикнах планината от пръв поглед и досег с нея.

Планината ме научи, че спането във фургона на Витиня може да се окаже най-уютното място; показа ми, че и след най-облачния ден, слънцето винаги залязва с непоколебима сила и разсейва всеки облак от главата ти със скоростта на вятър, отнасящ безмилостно дъха ти напред в подножението на вр. Свищи Плаз; през 2012 ми намери мида, с издълбано сърце в нея, през която да съзерцавам морските изгреви; показа ми “малките”, но безценни неща в живота; върна ми вярата в доброто и хората; увери ме, че Бог никога няма да те остави сам и ще се погрижи за теб – в миговете, когато разбираш, какво е жажда приятели изневиделица ще се появят в подножието на х. Свищи Плаз или на вр. Вежен с две нарязани дини, които да заредят групата с нови сили; показа ми, че обичта е навсякъде и във всичко, дори и в двете бодилчета, сгушени до н. Емине, под устрема на утринния бриз, галени под августовските първи лъчи.

Ден 18. Там, накрай света, там където гръбнакът на Балкана се пречупва в морето и линията, препускаща лудо през средата на България, виеща се от ниско към високо, и от север – на юг, се трансформира в син безкраен хоризонт. Балканът диша тежко. Всеки негов дъх поражда свирепа вълна, която завлачва шепи обли морски камъчета и ги стоварва върху каменистия бряг на Емона… Плажът кънти от грохота на тракащи един в друг камъни… Благословия, че Майката природа ни допусна до себе си, за да възпеем безкрайната красота!

Untitled-5Залез през мидата – сърце, с. Синеморец след Ком-Емине, 2012 г.

Untitled-6Бодилчета, изгрев от нос Емине, Ден 18, след Ком-Емине 2013 г.

Untitled-7Изгрев от нос Емине, Ден 18, след Ком-Емине 2013 г.

В за-КЛЮЧ-ение!
Извън Ком-Емине, краят на една приказка за Пътя и надявам се начало на следваща!

Животът е огромен пъзел, съставен от безброй малки просто – съставни частици в сложно – съставна композиция. И един ден, някога, всички частици ще се наредят. Сами. Свободно и естествено. Но не и без усилията на самите частици. Водени напред от Потока и Силата.
Пътят е дълъг, Бог, Великият Архитект и Творец на Вселената, знае колко дълъг, може би по-дълъг дори от гръбнака на Балкана, спускащ се стремглаво в дълбините на Черно Море под искращия в нощната тъма фар на н.Емине.

От първата ми стъпка на вр. Ком – до последните крачки на н. Емине, осъзнах, че пътят едва сега започва. Животът налага своето. Да се влюбиш от пръв поглед, в зората на нов ден е лесно, толкова естествено. Изисква се повече – да обичаш през целия път от точка А до точка Я.
Необходимо е посоката да бъде една и съща по целия път към Безкрайността.

Мисли за най-ценното в живота, защото той, животът, изисква своето. Понякога пътищата на хората се разминават след хвърления камък, от възвишенията на Емине, в морските дълбини. Изисква се повече от това да обичаш през целия път… Човек се научава да обича. Истински. Да получа любов, и да отдава любов. Без да очаква нищо в замяна, без да изисква краен резултат. Да обича общочовешки, извън желанията на тялото и материята. Чисто. Да обича другото сърце от сърце, другата душа с душа, в името на по-висш разум, който ви е срещнал с цел. За да направиме няколко крачки, но огромни стъпки – заЕдно! За да се обичаме!

Животът е огромен пъзел, безкраен Кръг–О-Врат, с множество заключени врати, при-Ключ-ение, което осветява и най-тъмните порти.

Пътят е дълъг, но постижим; изстрадан, но пречистващ. А крачките, те остават – макар и погълнати от морските вълни, отмиващи границата между земя и вода.
Пътят е дълъг, но постижим. Но само с усилията на самите частици. Водени напред от Любовта.

 

Посвещава се на: всички приятели по Пътя, Уроците, Пътя, Любовта, Бог
Послеписът към един по-голям пътепис е написан през 2014 г. от арх. Веселин Н. Веселинов.

Вижте още снимки от Ком-Емине тук

Този пътепис участва в конкурса “Аз и планината”

Коментари

Ще харесате и това