На всеки планинар му е идвала сгода да преживее не една и две интересни случки със стопаните на планинските хижи. Някои те карат да се заливаш от смях, веднага. За други трябва малко време да мине, трети пък ядосват и до днес. Но тъй се трупа опит в отношенията с тези важни за нас хора, осигуряващи ни понякога животоспасяващи условия на пребиваване в планините.

Решихме да ви разкажем на какво сме се натъквали ние по хижите и да ви споделим няколко случки. Няма да ги степенуваме. Няма да споменаваме и имена, пък ако някой се познае в написаното по-долу, то нека не ни се сърди и да погледне с усмивка, тъй както го правим ние от дистанцията на времето. Правото на отговор е гарантирано.

Не следите мухабета

Преди няколко години бяхме планирали дълъг преход из Стара планина. Дълъг, колко да е дълъг? Няколко дни. Времето обаче кофти. Тръгнахме първия ден в мъгла, толкова гъста, че сме минали на метри от огромен паметник, който вероятно в ясно време се вижда от километри, и не сме го видели. Вървяхме цял ден и стигнахме хижата, в която беше планирано да спим.

Хижарят се оказа много сърдечен човек, благ и непрекъснато разказваше истории. Легнахме приятно уморени и нахранени. На сутринта – снежна парализа, както казва една позната. Снежна покривка от 70 см. през май, която никак не влизаше в плановете. Наложи се промяна и виж как няколко дневен поход се превърна в кибичене на едно място в хижата. Така или иначе имахме нагласата да се махнем от София, отпуската си течеше и не ни се прибираше.

Хижарят продължаваше със сладкодумните си истории. За планината, за хижата, за живота си, за всичко. Време бол. И така няколко дни. Докато не дойде време да си тръгваме обратно от нашия „поход“, продължил на практика няколко часа. Дружелюбният хижар ни предложи да ни свали с джипа от билото до града, откъдето да си хванем автобус за столицата.

Off-road преживяване един път. Джипът се накланя с 45 градуса и повече надолу, отстрани пропасти, а хижарят продължава с историите без да се вълнува от терена, който минава за стотен път може би. Отгоре се виждаше полето, към което се бяхме заспускали и той ни обясняваше, кое какво е. До него седи жена ми, която имаше „поръчението“ да поддържа разговора с доуточняващи въпроси, където успееше да се намеси, докато ние се возехме на пейките в каросерийното отделение, държейки се колкото можем.

Явно един от доуточняващите въпроси на жена ми не е бил съвсем на място, та се наложи хижарят да повтори някои неща, за да стане напълно ясно за какво говори. Сказка, която завърши със заключението „Ама вие май не следите мухабета?!“. Всички бяхме на земята, къде от клатушкане, къде от смях. И така си ни остана като лаф и до сега. Когато някой не схване или проспи нещо, другият отбелязва, че „ти май не следиш мухабета“.

Нямате резервация

Въведение. Стигаме до хижата след преход от 28 километра, над 9 часа със 700 метра положителна и 1700 метра отрицателна денивелация, включително стръмно спускане през тревисто подобие на пътека. Мръсни сме, жадни и нямаме търпение да си вземем душ. Хижата е оградена с висока ограда. Отпред ни посреща Помощникът, който метеше.

– Добър ден! Откъде се влиза за хижата? – питам, защото поне за мен не беше до там очевидно.
– През вратата!

Докато изричаше тези думи, погледът на Помощника излъчваше смесица от учудване, как тъй може да питам такива работи и вътрешното усещане, че е казал смешка, съперничеща на тези на Джей Лено или поне на ранния Слави Трифонов от времето, когато разказваше финален виц в шоуто си.

– ОК, през тази врата, през тази или има друга отзад?

Соча врата през, която очевидно е предвидено да мине автомобил и друга, която по-скоро приличаше на врата на кокошарник. Четири дъски, сковани в квадрат със страна един метър и ситна мрежа по средата.

– Тази – посочи Помощникът вратата на „кокошарника“. А тя води към наистина една от най-хубавите хижи, в която съм бил. Помощникът ни преведе през двора до добре обзаведена столова, където ни посрещна Хижарят.

– Здравейте, казвам се Еди Койси и имам резервация за тази вечер.

Отсреща мълчание. Празен поглед в продължение на няколко секунди, които ми се сториха часове. Мълчи човекът и дума не обелва.

– Нямате резервация – обели най-после.
– Ама как, аз съм обадил още преди месец.
– Не знам къде си се обадил и с кого си говорил, но резервация нямаш. Е, глей тефтера празен.

Втасахме я. Ужасно изморени, къде щяхме да търсим сега място за спане?

– Добре, а свободни места имате ли?
– О, да! Хижата е напълно празна, но резервация нямаш!

Комедианти да искаш по хижите. В крайна сметка, човекът беше много гостоприемен и се погрижи напълно за нас. Само дето в началото не ни хвана в настроение 🙂

Най-хубавата стая

В тази история ще ви разкажа, може би за най-странните Хижар и Помощник, които съм срещнал. Ако персонажите от преди малко бяха комедианти, то тези наистина бяха странни птици.

В хижата сме пак сами аз, моят спътник, Хижарят и неговият верен Помощник. По обслужването всичко беше наред, трябва да призная. С изключение на един малък акцент. Разбрахме, че в хижата има една стая с 4 легла, друга с 6 и една с над 20 може би. Само последната беше отключена. Другите недостъпни.

Попитахме Хижаря може ли да ни отключи четворката, за да се настаним там. Хем да не заемаме цялата огромна стая, хем да сме поне малко самостоятелни, в случай, че дойде някоя голяма група.

– Не! – гласеше категоричният и не търпящ възражение отговор на Хижаря. Явно физиономията ми е била доста учудена и недоумяваща, защото Хижарят счете за уместно да уточни:
– Това е най-хубавата стая, другите не са готови.

Еми добре, примирихме се. Пък и нямаше кой знае какъв проблем, все пак вече беше късно и едва ли някой щеше да дойде в този проливен дъжд навън, гарниран с доволно продължителна градушка. Да, ама дойде. По някое време при нас си легна Помощникът. И като се започна едно хъркане, кашляне и подсвиркване, та цяла нощ. А беше рекъл колегата, бях готов и в полунощ да тръгна за прехода, който ни очакваше на следващия ден.

А същият този Помощник ме изуми и с друго. На вечеря. Сипа си една ракия, наряза няколко домата за салата и се зае с тях. Седим в помещението тримата с моя спътник и Помощника. Без телевизия, без радио. Навън е почти мрак, а в помещението е още по-тъмно. Не се опитва да ни заговори за каквото и да било. Седи, мълчи, гледа в една точка пред себе си. Сръбва ракийка, премлясва едро нарязано парче домат и нищо не казва.

Тягостна обстановка, която нямаше как да не се опитаме да разсеем. И успяхме струва ми се. Странни хора има по хижите.

Имам всички песни

Веднъж се случи така, че имахме тежък преход. Един от спътниците в групата пострада леко, което му пречеше да се движи с обичайната си скорост. Позабавихме се от първоначалния план, но все пак се добрахме почти по светло до хижата, в която щяхме да нощуваме.

Както и да е. Трудното мина и беше ред за веселата част. Имах рожден ден, а и измъкването от опасната ситуация, в която се намирахме си заслужаваше почерпката. Заръчаната вечеря вече беше сервирана. Отново празна хижа и се престрашихме да попитаме дали може да си пуснем някаква музика.

– Разбииира се, момчета – весело отвърна хижаря и изтича за лаптоп и няколко немалки колони, чиито кабели навърза с уверени действия.
– А, случайно нещо сръбско да ти се намира? – не ме съдете де, всеки си има пороци някакви. Американците бият негри, французите имат армия, а японците правят коли. Никой не е съвършен.

Изглежда моят въпрос дойде съвсем на място, защото Хижарят отвърна с усмивка на уста:
– Имам всиииички песни! – и така започна един от най-веселите ми рождени дни.

A-a-a, не

Не всички истории обаче са забавни. Характерите човешки са толкова различни и толкоз трудно се нагаждат понякога, че нищо добро не се получава от това. Ще ви разкажа за една хижа, която се намира на много близко до сърцето ми място. Отиваме за първи път там с идеята да качим един връх наблизо и да разгледаме хижата по между другото. За зла участ дъждът пак осуети плановете ни. Така и така все пак бяхме стигнали хижата, решихме да влезем да изпием по нещо.

Хижарят ни направи чай и кафе и докато ги пийвахме разгледахме столовата и стаите. Изглеждаха наистина много добре, след ремонт. Чисти, подредени, самостоятелни санитарни възли. Какво може повече да искаш? Хареса ни и решихме да поразпитаме.

– Супер, много е хубаво тук. Направо ще вземем някой уикенд да се организираме с приятели и ще…
– А-а-а, не! Тая няма да я бъде. Ще ми идвате тук да ми слушате музика, да ми ядете, да ми пиете… Не! Няма как да стане.

Гледахме се, като ударени с мокър парцал. Драги читателю, ти който си стигнал чааак до този ред (благодаря ти, за което), не си представяй, че ние сме някаква пиянска компания, която ходи по хижи само за да осъмне в тях. В никакъв случай. За туй и останахме поразени от категоричността на Хижаря.

Както можете да си представите повече не стъпихме там и с болка заобикаляме хижата всеки път, когато туристическите ни планове ни отведат натам. Всъщност така правят и много други, както чета в интернет. И няма как да е иначе, след като Хижарят сякаш сам гони потенциалните си гости. Веднъж ми разказаха, как му се обадили една групичка да питат за места и след разговора си с тях, той звъннал в Районното полицейско управление да разпитва какви са, що са и откъде са.

Жалко за хубавата хижа Петрохан.

И така, това бяха нашите истории, свързани с хижарите и техните странности. Ако и вие имате такива, разкажете ни ги на radoslav@planinar.org и ако успеете да ни разсмеете с тях ще ги публикуваме.