пирин

Автор Димитър Петров
Планина Пирин
Период 27-29 юли 2015
Участници Кирил Петров, Андре Петров и Димитър Петров

От известно време обмислях възможност да заведа моя син Кирил (Коки) в планината. Дядо Калин също ме агитираше в тази посока, а също така баща ми и майка ми. В крайна сметка, реших да рискувам с един малък преход в Пирин. Когато споделих моята идея с Коки, той много се запали и започнахме да чакаме с нетърпение да дойде моята отпуска (неговата отдавна беше започнала). Междувременно, брат ми (Благо) с племенниците Андре и Лорен си бяха дошли за около 1 месец в БГ (те живеят във Франция).

За съжаление, той, трябваше да се прибере обратно, по негови задачи и аз му предложих да вземем на пиринската екскурзия и Андре (Лорен, според мен е още малка, а и не бих могъл да се справя с 3 деца). Андре е с около година и половина (на 13 г.) по-голям от Коки и всъщност е тийнейджър със симптоми на пубер, с всичките произтичащи от това качества: мутиращ глас, флегматична отнесеност, геймърска зомбираност и т.н. Брат ми изключително много се зарадва и ентусиазира, (разбира се, съжалявайки, че няма да може да дойде и той) но същото трудно можеше да се каже и за Андре – миии, ще видим, трябва да си помисля… Дадох му 1 ден за обмисляне. Явно, след внимателен анализ, а вероятно и след убедителни аргументи от страна на дядо Тони (баща ми), Андре ми се обади лично, на следващия ден, и заяви, че и той иска да дойде с нас на екскурзията. Малко се изненадах, но, честно казано, много се зарадвах. Коки и Андре се разбират сравнително добре (доколкото е възможно), а и имат чувство за хумор и очаквах весело прекарване.

Сега трябваше да се свърши нещо много важно – екипировка, най-вече туристически обувки. Затова, на следващия ден отидохме тримата в магазин Декатлон и купихме подходящи обувки за децата, но също така и някои други неща, като комплект тенджерка и тиган, компас, фенерче, но основното беше – джеймс бондовски очила за момчетата.

Обадих се по телефона на хижа Безбог за места и липсата на такива за неделя (26.07.15) ни принуди да отложим нашето тръгване за понеделник. Предстоеше ни дълго и разнообразно пътуване и аз малко се притеснявах, как ще го понесат децата. Проявих човещина и дадох на децата по-леки и малки раници, а пък аз, както винаги с голямата /70+15л/ и тегло не по-малко от 15-16 кг., но все пак ги предупредих, че следващия път няма да е така.

ДЕН 1

Дългоочаквания момент настъпи и вече бяхме на гарата и очаквахме тръгването на влака за Септември (8.15ч). Настанихме се във влака, времето си вървеше, 8,15 мина, а хабер от тръгване нямаше. С моята склонност към драматизиране, започнах да се притеснявам (трябваше на гара Септември да се прехвърлим на теснолинейката) и съответно да задавам въпроси на кондукторката и най-вече дали ще ни гарантира, че няма да изпуснем връзката в Септември. Тя ме успокояваше и, за да придаде повече тежест и достоверност на думите си, ми обясни, че началникът се е обадил някъде.. В крайна сметка влакът тръгна с най-малко 20 минути закъснение. По-бавен влак от този не бях виждал. Неговият аналог в зоологията, може би е мидата. Освен, че беше много бавен, той чакаше на всяка гара поне по 7 минути, изчаквайки идването на някой много по-важен и значителен влак. Всичко това доста ме изнервяше и вероятно ми е личало, защото кондукторката постоянно ме успокояваше, че теснолинейката ще ни чака.

В крайна сметка след 1ч 50 мин достигнахме до гара Септември. Наистина теснолинейката си беше на мястото и нещата, като че ли започваха да се нареждат. Предстоеше ни дълго пътуване (около 4ч 30мин) и се притеснявах да не ги хване съклет децата, но нищо подобно не се случи. Малко дрямка, малко игри на таблет, карти Уно и неусетно приближавахме крайната гара Добринище. Направих и една снимка на най-високата гара на Балканите – Аврамово. Между другото, теснолинейката преминава през много живописни места, включително дефилета, тунели, скали и т.н.

На гарата в Добринище един човек предложи да ни закара до хижа Гоце Делчев, т.е. долната станция на лифта, и аз се съгласих незабавно, още повече, че нямахме никакви други варианти. Сумата беше „незначителна” – 15 лв., човекът беше сравнително симпатичен, количеството думи, които изричаше за минута беше малко над средното за страната, но пък ни направи обща снимка. Започваше основната част. Пътуването с лифта беше около 30 мин. Децата бяха заедно, на една седалка пред мен. Надявах се, че им интересно. Освен това се надявах, че хижа Безбог и най-вече района около нея, също ще им хареса. Пропуснах да отбележа, времето беше прекрасно.

Настанихме се в хижата, след като платих и попълних формуляри, които предадох на умерено учтивия хижар. Твърденията, че има чувствителни подобрения на хижа Безбог не отговаряха на истината или поне аз не можах да усетя такива. Но езерото, гледката, а също и дървения бар (при бай Слави) си бяха на мястото. Децата вече бяха много гладни и организирахме обяд „при бай Слави”, въпреки че вече беше около 15,30 ч. След като хапнаха, децата вече със съвсем друго око погледнаха на заобикалящата ги действителност и дори казаха, че много им харесва. Решихме да се поразходим из района и да направим малко снимки.

Вечерта прекарахме в „салона” на самата хижа, играейки на монополи (слабо се представих, борбата беше между Коки и Андре). Имаше на съседната маса една доста шумна и досадна група, пък и трябваше да ставаме доста рано на следващата сутрин, затова си легнахме около 21.30 ч. Това беше другото ми притеснение, как ще станат децата в 07.00 ч. и то най-вече Андре. Затова реших да бъде доста строг и безкомпромисен в това отношение на следващата сутрин.

ДЕН 2

Имаше някаква много бледа съпротива на сутринта, но общо взето момчетата станаха навреме, успяхме леко да закусим и да изпием по един много вкусен чай с боров мед (естествено при бай Слави). Заприказвах се с една туристическа група (от различни градове) пред хижата и стана ясно, че ще се движим по един и същ маршрут хижа Безбог – хижа Демяница. Споделиха ми нещо доста интересно: „Човече, толкова години ходим по планините и досега не ни се е случвало някого да изпреварим”. Надявах се, че няма нашата групичка да е първата задмината, но не бях напълно сигурен. Все пак това е един сериозен пирински преход и не бях наясно със способностите на децата.

Първото препятствие, което трябваше да преодолеем, беше безбожкия превал . Справихме се без проблем. Малко след това, като се излезе от зоната на клека се открива невероятната панорама на поповоезерния циркус. И тук, най-неочаквано, Андре, за когото смятах, че трудно може нещо да го развълнува, освен някоя нова и много „яка” компютърна игра, изпадна в нещо като еуфория и дори каза, че искал да скочи в тази гледка. Освен това той осъзна, че ще може да направи много ценни снимки, с героичен оттенък, на които ще може да се „тагне” и по този начин да изпъкне и да впечатли своите приятели в социалните мрежи. Коки също беше много впечатлен. Реших, че ще е добре да отидем до Поповото езеро, въпреки че това налагаше известно отклонение от пътеката. Предложих на момчетата да се потопим във водата, като ги предупредих, че е твърде студена. Те така се запалиха по тази идея… Детска работа.

Много красиво място, хубаво време, въобще не ни се тръгваше оттам. Но истината беше, че ни чака още много, много път. Тръгнахме обратно към маркираната пътека за Демяница. Отново се засякохме с бойната група от хижа Безбог. Засега никой не можеше да вземе предимство. Предупредих децата, че ни очаква изкачване, тъй като „порта” в Пирин означава само и единствено изкачване, но това изобщо не ги трогна. Всъщност, и аз не бях минавал оттук на път за Демяница (навремето – през Мангъртепе и Газейския циркус). Наистина имаше доста сериозно изкачване и много камънак, но и красиви, както и страховити гледки. Отляво бяха зловещите форми на вр. Дженгал, а напред една безкрайна, стръмна каменна пътека. Все пак знаех, че лека-полека ще изкачим портата и оттам ще видим Валявишките езера (имах карта). Това, което не знаех, е че гледката на Валявишкия циркус е толкова красива. И момчетата я оцениха, но и недвусмислено споменаха, че са вече много гладни. „Няма проблем” – им казах аз и предложих да потърсим хубаво място след като се спуснем до Горното (голямото) валявишко езеро.

Направихме хубав обяд и доста дълга почивка, но групата от Безбог така и не се появи. От богатия си опит знам, че тези обяди и почивки силно демобилизат хората и след това ходенето става все по-трудно. А реално ни чакаше още доста път. Минахме близо до Долното валявишко езеро и продължихме по Валявишка река. Наближавахме сливането с пътеката от Тевно езеро (която идва от Мозговишката порта). Момчетата спираха за кратки почивки от време навреме и в това нямаше нищо лошо. Не бързахме за никъде, а времето беше перфектно. След известно време навлязохме в гора. Ние с Коки бяхме изпреварили малко Андре и спряхме да го изчакаме. Минаха 5 минути, после 10, викахме „ехо”, но нищо, и започнах да се тревожа. Стигнах до единствения логичен извод, че е седнал на някой камък да си почине и е заспал. Това беше напълно в неговия стил. Но той надмина всичките ми очаквания! Върнах се назад по пътеката и наистина го намерих седнал на един камък.

Не спеше, а изглеждаше много учуден? Бил седнал, той да изчака нас.. Безкрайно отнесен и разсеян момък. В крайна сметка към 16 ч. достигнахме до заветната си цел – хижа Демяница. Бях ходил там през 2012 и тогава имаше наливна бира. Тази мисъл не ми даваше покой. Но… наливна бира нямаше, а само в кутия и то топла и също и топла кока-кола за момчетата. В тази хижа не усетих никакъв уют, а я помнех с добро още от 2005г. Настанихме се в едно от дървените бунгала над реката. После баня, търсене на телефона на Андре (беше изчезнал по най-мистериозен начин, но в крайна сметка намерен) и малко почивка в легнало положение.

Лежейки си така, осъзнах, че се гордея с момчетата – справиха се много добре с един съвсем сериозен пирински преход. Надявах се и на тях да им е харесало, въпреки умората. Вече бях започнал да се притеснявам за групата от хижа Безбог, когато те най-накрая се появиха около 18,30 ч. Изглежда, че това, което ми казаха на сутринта за изпреварването, беше 100%-ва истина. Вечеряхме в столовата и поиграхме малко карти Уно. На тази игра все падах. Странна работа, като се има предвид какво огромно майсторство притежавам в игрите на бридж белот, бридж и вист (таблата няма връзка в случая). Накрая дадох картите си на едно детенце на около 5 години да играе. Май по-добре от мен се справи.

ДЕН 3

На сутринта, както и очаквах, се наложи да втвърдя, иначе мекия си и благ характер, за да мога да вдигна момчетата, що-годе навреме. Успях дори да ги придумам за малка закуска в хижата. Чакаше ни дълъг път, макар и само надолу. Освен това бяхме запланували и нещо като пикник, с палене на огън. Бях взел и опаковал месо за барбекю от Пловдив, но времето през цялото време беше много топло и не възлагах големи надежди, че се е запазило читаво. Въпреки това беше важен самия ритуал – огън, скара, супа и т.н. Така че, ми се искаше да разполагаме с повече време. Пътеката или по скоро път вървеше надолу по течението на река Демяница, в гората и я помнех като приятна и живописна. Имаше интересни места с номерирани информационни табели. Но сега за съжаление картината беше крайно неприветлива. Строеше се път, тоест камиони, багери, прах, шум и т.н. Както и да е. Това е то цивилизацията.

Въпреки това направихме някои хубави снимки, на които впоследствие човек може да се „тагне” и, както казва Андрето – „малку готину”, а също и впечатляващи места, като водопад Юленски скок, например. Междувременно отново задминахме култовата група от Безбог, въпреки че бяха тръгнали доста по-рано от нас. Беше още рано, около 10.30ч, но момчетата започнаха да правят подмятания, които прераснаха в намеци, а накрая и в съвсем неприкрити изрази, описващи глад и непреодолимо желание за консумиране на храна. Предложих, вафли, бисквити, но предизвиках само подигравки. Нямаше как, започнах да се оглеждам за подходящо място за правене на нашето малко барбекю. Искаше ми се да достигнем до едно наше любимо място, но до него имаше още много път. Не след дълго излязохме на шосето и тръгнахме по него. В един момент видяхме хубава чешма, а малко по нагоре пейки с маси и огнище.

Чудесно място за нашите намерения. Заехме се с приготовленията. Подредихме масата, запалихме огъня, наляхме вода за супата. Извадих и пържолите. За съжаление, както и се опасявахме, не ми изглеждаха много наред. Реших да направя 1-2, за всеки случай. Все пак имахме и друга останала храна. Нямаше напрежение. Коки също помагаше . Сетих се, че имам и един малък таен запас от узо (за настроение). Пържолите станаха перфектни, но само на външен вид. Наложи се да ги хвърлим.

Но пък супата стана много вкусна, а и всички останали неща допринесоха, за това на обяда да дадем сравнително висока оценка. Отново, трябва да цитираме Андрето: малку готину. Явно привлечени от създадения от нашата група уют, на мястото започнаха да идват и други хора (заб. с автомобили). Един дружелюбен, екстровертен мъж ни поздрави любезно, и се поинтересува откъде идваме и накъде отиваме. След като му описахме нашия маршрут, с хвана за главата и ни погледна (по-точно момчетата) с голямо възхищение и за всеки случай пак попита: „Ама от Безбог до Демяница пеша ли отидохте?”. И цялата му компания също изрази голямо одобрение. С приповдигнато настроение тръгнахме надолу по пътя към Банско, но тежката истина беше, че ни чакаше още много път (криех това от момчетата). Освен това беше по шосето, а това е твърде досадно и изисква повишено внимание. Минахме и покрай моето място (покрай реката). Сигурен съм, че някъде изпуснахме кратката пътека, но това си е моя грешка. В един момент се появи някаква пътека вдясно и решихме да тръгнем по нея, за да „съкратим”. Не след дълго видяхме и кабинковия лифт (Банско – Бъндеришка поляна) над нас.

Това добре, обаче до Банско имаше още доста път. Попаднахме в някакви алеи, може би за колоездачи. С две думи, мисля, че си удължихме пътя. В крайна сметка, вече доста уморени и изнервени стигнахме до покрайнините на Банско, а след това и ресторант „Мотиката”. Момчетата започнаха, като развалени грамофонни плочи, да повтарят „Искаме студена кока-кола…”. И аз исках студена бира, но стоически мълчах. Странно, нямаше нито един работещ магазин по централната улица (Пирин). За щастие, намерихме магазин и всичко си дойде на мястото. Дори успях да подпечатам картите „100-те обекта” в църквата „Света троица”. Ако има нещо в Банско, което да е най-отдалечено от всичко друго, то това е гарата. Беше много горещо и честно казано, вече нямахме търпение да се качим на теснолинейката. По отношение на времето, се движехме с британска прецизност.

И така нашата екскурзия беше към своя край. Реших да не питам момчетата дали им е харесало, защото, от любезност, щяха да потвърдят и нямаше да съм сигурен, че е искрено. За моя изненада, обаче, самите те подхванаха темата, като казаха, че било супер и малку готену, а също така поискаха през следваща година пак да направим поход, като определиха и планина – Стара планина! Може би, защото им бях разказвал, че там сме срещали много змии… Голяма работа са.

Казах им:
– Добре, момчета! Нямате грижи.

Коментари