Пътепис на Александра Димитрова

В този пътепис ще разкажа какво ми се случи преди 2 години като водач на група австрийки в Рила и Родопите. Половин година по-рано бяха уточнени маршрути, денивелации, надморски височини, натоварване… Очаквах млади хора, готови за купони, а то… Най-младата беше на 58 години, а най-възрастната на 82 – шега няма.

И така – срещата ни беше в хотел в Паничище. Беше средата на м. май. На поляната пред хотела организирахме посрещане на групичката с ягоди и чаша бяло вино. Групата не закъсня. Бяха изключително впечатлени от посрещането. Хапнаха, пийнаха… Раниците на гърба и тръгнахме за водопад „Скакавица”. Всички бяхме много добре екипирани – обувки, щеки, очила, дъждобрани… Паркирахме буса на зелени Преслап и оттам поехме пешком към хижа „Скакавица”. Тъй като групата беше малка, се предвижвахме изключително бързо. Неусетно в шеги и закачки стигнахме до хижата.

Пийнахме по един чай от дъхави билки с ром и продължихме по пътеката към водопада. Една от туристките при всяко спиране, вадеше от раницата си малка метална кутийка, пълна с желирани бонбони. Попитах я какво работи. Оказа се, че е полицай. А очаквах да е поне акционер в Харибо. Излязохме на поляната под водопада. Цялата беше осеяна с лилави минзухари. Групата не спря да им се възхищава – да ги снима и да им се радва. Не откъснаха нито един цвят. Радост изпълни очите им като видяха един бял минзухар – Кокрус (така му викаха). Времето напредваше, а ние имахме още да походим. „Скакавица” беше пълен с вода. Групата ахкаше, охкаше… снимаше и много се радваше.

На връщане една от туристките претърпя малък инцидент. Спъна се и си натърти крака. Помогнахме й да се прибере. Вечерта наложихме крака с лед. Следващият ден беше проведен за рилските езера. Беше понеделник, а тогава лифтът не работи. Собственикът на хотела любезно ни предложи да организира качването до хижа „Рилски езера” с джип. Цената била същата като лифта. Не бях съгласна, защото все пак това е национален парк, но в името на това групата да се качи по-бързо, склоних. Дойдоха 2 подобия на джип – на по 30 години, ако не и повече. Гърмяха. Бучаха, но…

Се качихме до хижата. Казах им да не ни чакат и да донесат фактура след обяд в хотела, за да им платя. Горе в планината зимата още не си беше тръгнала, а беше средата на м. май. Снегът беше до колене. Пътека почти нямаше. Програмата беше първо през долните езера, а след това да се качим до окото и сълзата и да слезем при Бъбрека. От хижата с нас тръгнаха две кавказки овчарки. Където стъпваха кучетата, никой не затъваше. Решеше ли някой да се пробва да мине вляво или видяно на кучешките стъпки и попадаше в пряспа сняг. Е, до окото и сълзата не успяхме да стигнем с моите туристки, но до сърцето – да. Направихме си малък пикник на бъбрека и обратно към хотела. Групата беше много изморена от преживяванията, прехода и емоциите. Сутринта се разделих с тях. Те поеха за Пирин с друг водач, а аз за Пловдив.

Нашата втора среща беше в Пловдив след 2 дни. Очакваха ни 4 незабравими дни в Родопите – планината на Орфей. Програмата за първия ден беше – чудни мостове, Забърдо, каньон на водопада. Денят преди да тръгнем беше валяло доста. Пристигнахме с буса до чудните мостове. Карахме бавно, защото на доста места път нямаше. Изкачихме се до мостовете. Разгледахме ги. Показах им издълбания в скалата индианец. Туристите решиха, че там са живеели индианци. Слязохме до хижата. Там на поляната бяха цъфнали един много красиви цветя. Австрийците се спуснаха да ги снимат. Казаха, че това са орхидеи, а на мене ми приличаха на обикновени цветя. Поспорихме, но реших да отстъпя. Обяд бяхме поръчали в Забърдо при дима, една изключително любезна и гостоприемна жена – родопчанка.

Стените на терасата бяха покрити с халища. По халищата бяха закачени елеци, терлици, покривки – всички ръчна изработка. На масата в 3 големи чинии имаше топли и ароматни катми. В няколко чинии имаше сирене, кашкавал и брънза. Домакините донесоха домашни сладка и бърканица. От някъде се появи гайдар и аз усетих как каньона на водопадите… Изчезна от програмата за деня ни. Катмите нямаха свършване, а дима носеше ли носеше още и още… Решихме да тръгваме, защото крайната ни точка беше село Арда, а пътят дотам беше много. Туристките решиха да си купят елеци, покривки, терлици. Дима буквално им ги подари. Изпълнени с емоции продължихме към село Арда и нашите домакини – Ася и Димитри. След обяд пристигнахме в Арда. Настанихме се. Вечеряхме. Домакините от хотел „извора” ни бяха организирали надиграване с народни танци. Веселбата продължи до късно вечерта.

На другия ден програмата беше стройна – преход до изворите на р. Арда, оттам пред Узунов камък и браздата обратно до село Арда. Закуска, сух пакет в раниците, щеките и в буса. Имахме среща с местен планински водач – сава. Невероятен човек – любезен, мил, всеотдаен, гостоприемен – родопчанин. Той ни чакаше пред хотела. Качи се с нас в буса и тръгнахме към село Горна Арда. Оттам тръгнахме пеша към изворите на река Арда. Пътеката минаваше покрай барбекю Дядова ряка. Там пийнахме по един чай с ром, починахме си малко и продължихме към изворите. Спирахме, гледахме, снимахме. Савата ни показваше къде е Гърция, къде е тракийското светилище, къде се намира родопския връх Ком. Беше много, много красиво. Планината беше окъпана от вечерния дъжд. Поляните бяха покрити с роса. Савата, като професионален водач планинар ни посъветва на вървим малко по-бързо, защото скоро ще завали. Снимки, коне, цветя и…. Заваля. Дъждобраните на гърба и продължихме към изворите. Там направихме малък пикник със сухите пакети от хотела. Починахме и продължихме към Узунов камък. По пътя на едно место Савата каза: Александра, виж покажи и на туристите-това е граничната бразда – отляво е Гърция, а отдясно – България.

В краката си освен браздата видях отново от същите цветя, които имаше и на чудните мостове. Групата пак започна да снима и да гледа. Една от тях пак ми каза – Алекс, това са орхидеи. А аз – неееее най-обикновени цветя. Продължавах да упорствам. Савата се приближи до мен и ми каза – орхидеи са. Рядък вид. Но… Книгата с имената ми е долу в буса. После ще ти кажа как се казват. Снимахме се на пирамидата и продължихме към Узунов камък. Домакините ми бяха приготвили посрещане с гайдар Манол и певица. Имаше танци, качамак, пататник и мноооого хора.

Не пропуснах да им покажа и Орфеевото цвете. Там до Узунов камък на една скала има голямо находище на Безсмъртничето-другото име на Орфеевото цвете. Местните твърдят, че ако откъснеш едно стръкче и го отавиш да изсъхме и после го потопиш във вода, то пак ще покара и цъфне. Затова се нарича и Безсмъртниче. Цветето е защитен вид. Глобата е 500 лв. Късно вечерта се прибрахме уморени в хотела.

Хапнахме и заспахме. Сутринта след закуска тръгнахме на дълъг преход с буса – от село Арда през пещерата Ухловица, млечен дом –с.милкана, Златоград, татул та чаааак до Ивайловград – източното родопско злато. Ухловица много ги впечатли. Показах им къде е входа и за водната пещера Голубовица, но поради високи нива на водата в нея, нямаше възможност да се посети. Хапнахме цедено кисело млеко със сладко от горски плодове в млечен дом и продължихме за Златоград. Пихме въртяно кафе на пясък. Беше трудно да убедя сладкарката да направи 12 въртяни кафета, но накрая… Успях.

След като туристите си починаха от дългия път, направихме обиколка на етнографския комплекс. От музея им купих гривни с българския трибагреник. Те от своя страна ме закичиха с гайтани от гайтанджийницата с австрийските цветове – червено и бяло. Ранния след обяд бяхме вече на татул. Групата беше изключително впечатлена от разкопките, легендите и преданията. Продължихме за Ивайловград. Късно вечерта се настанихме. Сутринта след закуска имах уговорка с Петя – уредничка във вила армира. Повече от половин ден продължиха беседите край разкопките. На групата й беше изключително приятно. Задаваха въпроси. Я Петя беше подготвена за всякакви. След обяд посетихме църквата в село Долно Луково. Кметицата на селото ни заведе до църквата. Поверието гласи, че първа прага на църквата трябва да премине най-младата жена. Разгледахме я – стенописи, свещници….. Кметицата разказа легендите, свързани с двете села – Горно и Долно Луково. Късно вечерта се прибрахме в Ивайловград.

На другия ден след закуска тръгнахме за Глухите камъни, Хасково и оттам групата щеше да продължи с друг водач за Трявна. Бях организирала дегустация на мед при местен пчелар. След това продължихме за глухите камъни. Пътят се вие покрай язовир Ивайловград. Паркирахме буса до беседката и поехме пеша.

Маркировката там е толкова добра, че…… По-добре да не я следиш. Няколко пъти туристи ме питаха дали не сме объркали пътя, но аз… Нееее – още малко. След 40 минути ходене стигнахме до Светилището. Качихме се до върха – гледката беше невероятна – виждаше се Гърция, Турция, язовира и Ивайловград. Гледахме. Снимахме и поехме за Хасково. По пътя посетихме гробницата и крепостта в Мезек. Късно след обяд пристигнахме в Хасково.

През целия път от Мезек до Хасково туристите си шушукаха нещо. Пишеха в една тетрадка. Попитах водачката какво става, а тя ми отговори, че пишат пътепис – къде са били, какво са видели и т.н. в центъра на Хасково се намира паметника на св. Богородица. Изкачихме се. Видяхме и камбанарията и парка. Седнахме да хапнем в една пицария, а най-възрастната стана. Поиска думата и започна да чете. Оказа се, че през целия път те са писали нещо като стихотворение, посветено на мен, Рила, Родопите… Беше много вълнуващо. Накрая ми подариха букет полски цветя и плик, в който бяха сложили стиховете. Разделихме се със сълзи на очи. Обещаха, че тази година пак ще дойдат – и знаете ли? Ще спазят обещанието си. Явно съм успяла да ги омагьосам и да им покажа една малка част от тайните и красотите на нашата родина.

Автор Александра Димитрова

Този пътепис участва в конкурса “Аз и планината”

Коментари

Ще харесате и това