Първа зимна екскурзия на Витоша

Ден 1: х. Планинарска песен /местност Боерица/ – х. Кумата – м. Платото – Черни връх – м. Торфено бранище – вр. Камен дел – х. Партизанска песен

Ходил съм на много места, имал съм доста приключения, но две неща не ми се бяха случвали. Не бях правил зимен преход /смятах че снегът не се включва в моята представа за красиво/ и никога не се бях качвал на Витоша /с изключение на един, почти напълно, избледнял детски спомен от преди поне 40 год., за някакъв лифт/. Затова, когато в една тъжна ноемврийска вечер, Катерина ми се обади по телефона и ми предложи да се включа в една малка екскурзия на Витоша /на 10 и 11 декември/, се съгласих, без да се колебая и дори се зарадвах. Тя пое ангажимент да запази места в някоя хижа, до която има достъп с кола.

Освен Катя, в ролята на домакини щяха да бъдат и две нейни приятелки, Бойка /която познавах от чудесната екскурзия до х. Мазалат/ и Мариета, а основната група /около 20 души/, с водач Никола Найденов, беше от Пловдив. С Никола, както и с Виделина също се бяхме запознали на х. Мазалат преди около месец и половина. Не познавах никой друг /освен по снимки от ФБ/. Знаейки интровертната си същност, малко се притеснявах, но се надявах, че компанията ще бъде хубава /така се оказа впоследствие/.

Докато се усетя и времето мина. Катя беше направила резервация /даже с капаро/ на х. Планинарска песен, а Никола ми помогна с организацията на превоза от Пловдив /пътуване с колата на Надя, която живееше близо до мен/. На практика нямах подходяща екипировка за зимни преходи, и се наложи да взема едно по-топло яке, ръкавици и шапка. Единственият минус на всичко това беше, че трябваше да стана в 5.30 ч. От Пловдив тръгнахме с 4 коли. Срещнахме се с момичетата от Костинброд на спирка Златните мостове в 09,00 ч /британска точност/.

Имаше някои неуредици с местата в хижата, свързани с останали от 8-ми декември студенти (отличници) и получили се по причина на некомпетентност, алкохолна деменция или най-обикновена алчност от страна на хижарите, но няма да се спирам повече на този въпрос в разказа, тъй като смятам, че не е необходимо човек да натрупва негативни мисли, пък и нещата се наредиха от само себе си по един благоприятен за всички начин.

Така че след като паркирахме колите в близост до хижата, направихме кратък сбор-преброяване-инструктаж и поехме по нашия път. Идеята на Никола беше да направим кръгов маршрут. Тоест да се изкачим до Черни връх по един път, а да слезем обратно по друг. Това, аз изключително много го одобрявам, и когато измислям някои мои маршрути се опитвам да го спазвам (разбира се – не винаги е възможно). Времетраене около 6 ч. Това означаваше стегнат ход и сериозно отношение, за да не се наложи да се прибираме по тъмно.

Времето беше перфектно. Слънчево, меко, почти без вятър. Сняг имаше доста, но беше сух и се ходеше леко, поне в началото. Първата точка беше х. Кумата. Достигнахме дотам за около 20 мин. За тази хижа се носеше мълва, че имало гурме-кухня, предлагаща кулинарни шедьоври, но това не влизаше в нашите планове. На двора имаше три вързани кучета, от които едното беше доста сприхаво и дори злокобно, а другите две имаха по-уравновесени характери. Картината се допълваше от малко стадо гъски, които не изглеждаха много на място в общия пейзаж. Продължихме нагоре по пътя и игнорирахме една табела вдясно с указателна табела „Черни връх“. След като излязохме от гората и преминахме /не всички/ по едно хубаво мостче, се озовахме в местност, която се нарича „платото“.

на витоша

Сега вече придвижването стана доста по-трудно. Нямаше утъпкана пътека /дали не сгрешихме като подминахме табелата “Черни връх“?/, снегът влизаше в обувките на тези, които нямаха гети и се движехме в колона … Имаше и един труден участък, където Божо се прояви като истински джентълмен и помогна на всички дами да преминат без стрес през тези огромни камъни и неясните дълбочини между тях.

на витоша

Не след дълго, обаче, достигнахме до хубава утъпкана пътека, която освен това беше съвсем равна. Черни връх се виждаше ясно. Струваше ми се, че е доста близо и съвсем малко по-високо от мястото, на което се намирахме. Грешах. Застигнахме се с Никола и поведохме лек и непринуден, но интересен разговор. Още от Мазалатската екскурзия бях разбрал, че е жива енциклопедия на българските планини, а сега допълнително се убедих в това.

Самият аз не съм съвсем обикновен и начинаещ турист, но в този момент си спомних за сентенцията на Сократ „аз знам, че нищо не знам“. Имаше невероятна видимост и се откриваха прекрасни гледки, както към Стара планина, така и към Рила. Групата се беше поразкъсала малко, но в периода между 12,30-12,50 ч всички достигнахме върха. Там духаше свиреп и студен вятър, напълно контрастиращ на времето до момента. Направи ми впечатление, че твърде много хора удостояваха с визитата си този връх и наистина имаше панорама, която заслужаваше това внимание. Потърсихме топлина, а също така и обядвахме в уютната, но доста пълна кръчма на върха и след това си направихме си една обща снимка на фона на Рилските върхове.

на витоша

Поздравления за групата!

Време беше за връщане. Оказа се, че пътеката, по която тръгнахме надолу /вече доста по-широка/, идваща от х. Алеко е много по-оживена, в сравнение с тази, по която ние се качихме. Тези софиянци не се шегуваха. След сравнително стръмното спускане следваше равен участък. Достигнахме до разклона за х. Алеко, /вдясно/, а ние продължихме наляво по маркировката за „Златните мостове“, по съвсем хоризонтална пътека. Местността, през която преминавахме носеше името „торфено бранище“ и там снимах една табела-карта, която даваше приблизителна представа за целия ни маршрут.

на витоша

След като направихме кратка почивка на един малък, скромен заслон, се отправихме към следващата ни цел – вр. Камен дел /1862 м/. Той представляваше една интересна конфигурация от струпани скали, а от него се откриваше хубава гледка към София.

на витоша

След постепенно спускане навлязохме в иглолистна гора. Пътеката беше много приятна, времето беше меко и дори на мен започна да ми харесва, въпреки снега. Никъде нямаше разклонения, но пък и никъде нямаше табели за х. Планинарска песен, а само за Златните мостове и Бояна. Като цяло, ми направи впечатление, че пътеките в парк Витоша са много добре маркирани, и по принцип беше трудно да се загубиш в тази планина. В един момент останах да изчакам Катя, Мариета и Бойка, които си бяха организирали фотосесия на Камен дел и бяха изостанали от основната група.

Стори ми се твърде продължително това ходене през гората, а симптоми от приближаване на каквото и било не се наблюдаваха. В крайна сметка се появи и табела м. Боерица / х. Планинарска песен и се успокоих окончателно. На единственото място, където би могло да се появи леко съмнение /за една отбивка вдясно/ видяхме знак оставен от Никола /стрелка в правилната посока-Коко/! Мина 16,30 ч. и започна леко да се здрачава.

Искаше ми се да стигнем до хижата преди съвсем да се смрачи, но залязващите лъчи на слънцето започнаха да играят интересна игра със снега и дърветата и това, както и очаквах, хипнотизира Катерина и тя се изключи от заобикалящия я свят, за да успее да направи няколко впечатляващи кадъра /включително и залез/. Все пак стигнахме точно преди окончателно да се стъмни /около 17,15/ до хижата. Време беше за „почивка и анализ“ на преживяното през деня. Това означаваше, че трябва да се създаде подходяща атмосфера за това.

Настанихме се на една дълга маса в едната част на столовата. В другата част, също на дълга маса, бяха седнали съвсем млади хора /студенти/ с уморен и апатичен вид. А в това време всеки от нас си подготвяше своята трапеза, а започнаха да се разливат и напитки. Никола почерпи за именния си ден и се вдигна първата наздравица. Както знаем, тези първи глътки действат много отпускащо, натрупаната умора и напрежение отстъпват място на нова бодрост и настроение. Така че инцидентът с местата за спане мина на заден план, а след малко се появи Краси, който се оказа, че е много добър диджей.

Той монтира неговата уредба, пусна едно сложно хоро и в този момент усетих, че нещата тръгват в много хубава посока. Повечето от нашите дами /оттук нататък, заради духа им, ще ги наричам момичета/ показаха завидни умения в играенето на хора. Наско също се включи като компенсираше грешките си в стъпките, с всеотдайност и сърцатост. Но Костадинка /Коци/, която обикновено водеше, сякаш не стъпваше по земята, правеше всичко с такава лекота, че изглеждаше лесно, а всъщност беше много трудно. Всички момичета бяха изключителни /впоследствие разбрах, че някои от тях са участвали в поредицата протестни хора в Пловдив, нещо, което категорично одобрявам/. Красиво и въздействащо беше.

Краси умело подбираше музиката, беше разнообразна, но не безразборна и всички бяха въвлечени в общата еуфория на танци и песни. Аз, със съмнителен успех, опитах някои фигури от хореографията на „балета на телевизията на ГДР“ /от репертоара на „старите войници/, Добринка показа, какво наистина значи да си млад в мисленето и в духа, а младите студентки също се включиха в общата веселба, като в очите им се четеше неприкрито възхищение. Разбира се, имаше и твърд рок и жици за Катя, и не само за нея, а в крайна сметка Краси се смили и пусна едно право хоро, на което да могат да се включат и обикновени хора като мен. Шегувахме се, че колкото по-дълъг е прехода, толкова по-весело, енергично и продължително е празнуването след това. Добре, че ходихме само 6 часа…

Доста се постарахме и в пиенето, но все пак, допълнителния бонус от Наско, изразяващ се в 7 литра хубаво червено вино, се оказа непреодолимо препятствие за нас. Казано накратко, получи се една чудесна вечер. Кой по-рано, кой-по късно се прибрахме по стаите. Никола беше измислил интересна програма и за следващия ден.

Ден 2: х. Планинарска песен – х. Момина скала /с автомобили/ – Боянски водопад – х. Момина скала /лъч 1/ – Боянско езеро /лъч 2/ – Боянска църква.

На сутринта хората бяха в различни по свежест състояния. Мисля, че моето беше на едно от последните места в тази „класация“. Все пак един хубав билков чай и малко шоколад ми помогнаха да погледна по-бодро на нещата. Съгласно нашия план, се качихме на колите /между другото по пътя имаше заледени и опасни участъци, защото в парк Витоша не е разрешено да се използва луга и други химикали/ и се придвижихме до паркинга, в близост до х. Момина скала.

Там имаше сладкарница, на която обърнахме подобаващо внимание, тъй като имаше сиропирани сладкиши и кафе. Следващата ни цел беше Боянският водопад, за който бях чувал, но дори не го бях виждал на снимка. Тръгнахме надолу, по пътека през гората, която ставаше все по и по-стръмна, а също и доста хлъзгава. Катя и Бойка, както и много от другите туристи имаха котки /приспоспособления с шипове, които се монтираха към обувките/, а също така и щеки.

Чак сега осъзнах какво означава да си новак в зимния туризъм. Все пак обувките ми бяха сравнително добри, а Катя отстъпи едната си щека на Бойка, а другата на мен и благодарение на талант за пазене на равновесие и най-вече на късмет успявах да се държа на крака без да падам. Всеки се движеше със собствено темпо и в един момент най-изостанали бяхме Бойка, Божо и аз. Застигнахме една група млади момчета и момичета, тръгнали съвсем безотговорно с леки маратонки по този опасен терен. Помогнахме с каквото можахме /дано после да са се прибрали без поражения/. Ние тримата от своя страна, малко се заблудихме и хванахме една отбивка вляво „Боянски водопад – горен ръб“. Този участък беше най-опасен, но направихме снимка и разбира се, след това не пропуснахме да се самоизтъкнем, че специално сме отишли да го видим.

на витоша

Водопадът беше замръзнал. Когато и ние стигнахме в долния му край, нашите приятели от групата правиха снимки и фотосесии. Замръзналите струи вода, малко напомняха на сталактитите в пещерите. Беше красива картина.

на витоша

Предстоеше следната логистична схема: Шофьорите на колите и още няколко души трябваше да се върнат обратно по стръмната и хлъзгава пътека до паркинга, а основната група /но вече без водач/ да продължи надолу, следвайки маркировката за Бояна. Мястото на срещата беше определено – пред Боянската църква. Наклонът беше лек, ходенето вървеше гладко /и тук там хлъзгаво/ и достигнахме до разклонение към Боянското езеро.

Тъй като групата беше голяма, а нямаше водач, се стигна до спор дали да минаваме през Боянското езеро или да продължим направо за Бояна. Все пак успяхме да убедим, сторонниците на неминаването през това езеро, че то трябва да се види, дори и само, заради това да проверим дали е замръзнало или не, а на нашата кауза помогнаха и случайно появили се туристи, които казаха, че през езерото също върви пътека направо до Боянската църква.

Правилно постъпихме. Не беше локва, както ни го описаха, а по скоро приличаше на ледена пързалка.

на витоша

И никак не беше безинтересно. Имаше дори нудист /или натурист/, но явно от по-стеснителните, защото беше покрил част от „нещата“ с малка кърпа. Добринка пък, въпреки протестите ми, тръгна направо по леда. Луда глава е тя. По пътя надолу видяхме и едно интересно, импровизирано параклисче, с чешма отпред.

на витоша

Достигнахме до Боянската църква преди другата група /тоест колите/. Някои разгледаха църквата и си поставиха печати на книжките /моята, както обикновено, я бях забравил/. Самият парк около църквата беше интересен, с огромни дървета и храсти, катерички и създаващ усещане за спокойствие.

на витоша

След като пристигнаха нашите шофьори, дойде и момента на раздялата. Бях изненадан, как за толкова кратко време, откакто се запознахме, успях да почувствам повечето от тези хора много близки и се надявам, че ще продължим да се срещаме по планинските пътеки. Не по-малко бях изненадан от това, че този зимен преход много ми хареса и, че започвах да си променям мнението за зимния туризъм.

До нови срещи, приятели!

ПП 1. Между нас имаше няколко много добри фотографа, като Румен, Катя и Елена, и предполагам, че ще публикуват интересни снимки в социалната мрежа.
ПП 2. Ако в разказа има допуснати неточности, моля да бъда извинен.

16.12.2016
Димитър Петров /Митака/

17 маршрута | Електронен пътеводител (pdf), описващ преживяванията на група приятели от казармата, включително с над 200 снимки, по 17 маршрута в Рила, Пирин, Стара Планина и Родопите

Коментари

Ще харесате и това