През старопланинското било

Публикувано от
Зареждане на …
Автор Димитър Петров
Август 2017 г. с Иво, Йордан и Боян

Въпреки напредването на възрастта /дори в безупречната тъмна коса на Йордан Малинов се бяха появили няколко бели косъма/ бяхме убедени, че трябва да поддържаме традицията да организираме по една лятна екскурзия в някоя от красивите ни планини. Традиционно, на една от сбирките на „старите войници“ обсъдихме този въпрос. Решихме през тази година да направим поход в Стара Планина. Първоначалната ми идея беше за следния преход: Враца – пещ. Леденика – х. Пършевица – х. Пробойница – х. Петрохан – вр. Ком /х. Ком/ – Берковица. След като научих от опитни туристи, че х. Пробойница не работи, реших че ще бъде по-добре, ако променя маршрута.

Имаше известни трудности с напасването на датите, но в крайна сметка беше определена датата на тръгване – 020817. Бате Ниско отказа да дойде с нас. Причините, които изтъкна бяха, меко казано, нелепи. Опитах да променя решението му, като му изпратих едно трогателно писмо, а след това и Ел Доторе опита с приятелски разговор, но без резултат. Както са казали хората – насила хубост не става. Уговорихме се бате Данчо да уреди транспорт до Карлово, а Боян да се погрижи за връщането. Този път нямаше пазаруване в Метро и т.н. С моята приятелка се прибрахме късно вечерта на 1-ви от Варна и багаж сглобих чак на 2-ри сутринта. И така, около 9,30ч пътешествието започна:

ДЕН 1: ПЛОВДИВ – КАРЛОВО – Х. ХУБАВЕЦ

Този преход ни беше много добре познат от 2014, а аз го бях минавал и през миналата година /заедно с родителите ми, брат ми и децата/. След първоначалното стръмно изкачване се достига до табелата Централен Балкан, а малко след това и Стара река. Оттам нататък наклонът придобива разумен характер, а красивите скали и вирове /някои от тях наподобяваха джакузи/ по пътя не се нуждаят от коментар.

Бях предупредил момчетата, че след баража няма обхват, но самият аз не съобразих този факт навреме. Как сме живяли едно време без мобилни телефони и интернет? Странна работа…
Малко след Баража има едно чудесно местенце, край реката, подходящо за пикник, а и нашата програма за деня беше съвсем лежерна, така че си направихме обяд, с елементи на истински пикник (аперитив и т.н.). Времето беше чудесно, успяхме да направим и няколко хубави снимки.

Между другото, този преход го препоръчвам на всички.
На хижа Хубавец вече имаше нова хижарка, Олга се казваше, но както самата тя ни сподели, смятала да напуска. Сега незнам как е, много е симпатично мястото, дано да се стабилизират там нещата с новите хижари.

ДЕН 2: Х. ХУБАВЕЦ – Х. АМБАРИЦА

Х. Амбарица беше една от малкото хижи в Централен Балкан, които не бяхме посещавали. Бяхме чували добри думи за тази хижа, както и за хижарката Ема Гатева. Една смела жена /на младини е прекарала над 50 дни сама в пещера, експериментирайки с границите на човешките възможности/, която с труд, усилия и любов към планината е превърнала хижата в едно по-добро място.

Пътеката от Х. Хубавец тръгва срещу течението на Малка река /приток на Стара река/ и се движи почти хоризонтално през гората. Това допринесе настроението на групата, ако не чак приповдигнато, то поне до голяма степен да бъде бодро. Аз, през 2015, се бях спускал с една бойна група от ТД Руен от вр. Купена до Карлово, през х. Хубавец, така че имах представа какво ни чака, но не казвах нито дума за това на никой. Не след дълго достигнахме до един малък, но много красив водопад.

Все пак в началото малко по-постепенно, а след това и съвсем откровено пътеката стана стръмна и започнахме да набираме височина. Всеки има своите лоши дни в планината. Този ден беше такъв за Иво /Ел Доторе/. Хич не му спореше ходенето, задъхваше се, спираше и си мърмореше нещо. Каза, че вече се бил сдухал. Тъжна констатация, защото се отнасяше на практика за всеки от нас, но за щастие, не съвсем вярна. Както и да е малко по-малко излязохме от гората и пред нас се разкри една доста необятна картина. С много почивки постепенно наближавахме превала /пресичането на централното било – пътеката КЕ/.

Красива и внушителна беше гледката към Купена , връх през който ни предстоеше да минем на следващия ден. Иво ме подпитваше дали пътеката не го подсича някак, но реших да не ги лъжа. Тежката част вече беше зад гърба ни.

Лека усмивка се появи дори на лицето на доктора, когато ниско в далечината видя крайната ни цел – х. Амбарица. Ако беше с нас Венци /бате Ниско/, обаче, като човек, който умее да вижда нещата в по-голяма перспектива щеше да съобрази, че слизането до хижата, ще се превърне в изкачване на следващия ден и това би го разстроило неимоверно.

Пропуснах да отбележа, че времето беше направо прекрасно. Пристигнахме в хижата в ранния следобед около 14 ч. В района имаше доста деца, след малко се появи и хижарката. Аз съм човек, който в ни най-малка степен не смята, че хижарите трябва да се хвърлят на врата на всеки новодошъл турист, но все пак една усмивка в повече щеше да е добре. Няма значение, това не промени доброто мнение, което имах за Ема Гатева. Имаше група от млади помагачи, които се погрижиха всичко да е наред. Хижата беше в добро състояние, но това, което я прави специална, това е красивата гледка.

Излишно е да споменавам, че на тези дървени масички веднага изпихме по една студена бира.

Добре си прекарахме.
Все пак, на следващия ден ни предстоеше доста сериозен преход и си легнахме сравнително рано.

ДЕН 3: Х. АМБАРИЦА – Х. ПЛЕВЕН

Очаквах този преход с огромно нетърпение. Според мен един от най-интересните в Централна част на Стара планина, преминаващ и през част от алпийското било, съчетаващ красота и суровост. Надявах се на хубаво време и то наистина беше такова.

Тази сутрин Докторът тръгна малко преди нас, за да напредне малко, тъй като подозираше, че ще се движи много бавно. Нищо подобно, не само че не го настигахме, ами изоставахме от него /след това се шегувахме, че се превръщал в все по-смаляваща се точка/. След като подминахме разклона за вр. Амбарица и х. Добрила, достигнахме отново до превала, където направихме кратка почивка, за да съберем сили за изкачването на Купена.

Погледнах един по един моите приятели и в очите на нито един от тях не прочетох желание и нетърпение да започнем изкачването на вр. Купена . Опитах се да влея малко ентусиазъм, изтъквайки няколко опорни точки:
– Това е един от най-интересните върхове не само в Стара планина, а изобщо в България
– Ще видим езерото Локвата /единственото в Стара планина/
– Ще си запишем имената в тетрадката на върха
И последния коз: – ще изпълним ритуала с капачката на върха /с ракия/
Това, последното, май се хареса на групата и поехме нагоре.

Видяхме и „Локвата“.

Все пак, съм длъжен да отбележа, че момчетата много харесаха екстремния, на моменти, маршрут до върха. Така че напълно заслужено си записахме имената във важната тетрадка и изпълнихме ритуала с капачката.

На върха имаше доста туристи. Решихме да се посъветваме, все пак, за най-подходящ начин за достигане на хижа Плевен. Нямаше много компетентни планинари в този момент, но някой препоръча да минем през вр. Жълтец и оттам да се спуснем по рида към хижата. Аз си бях наумил, че трябва да намерим пътеката, минаваща през седловината между Кръстците и Костенурката, която да ни доведе до хижа Плевен и варианта за Жълтец го отхвърлих. Панорамата, която се открива от Купена е изумителна. Имахме чудесна видимост и на практика цялото алпийско било на Стара планина беше пред очите ни.

Чакаше ни доста път, а и не бях напълно спокоен за пътеката, така че тръгнахме надолу, преди съвсем да сме се разнежили от гледките. Слизането от Купена също не предразполагаше към спокойствие и равнодушие. Изискваше се повишено внимание.

След минаването на Кончето (преди няколко години) Йордан Малинов беше станал съвсем различен човек и никакви въжета и пропасти не можеха да го притеснят. Достигнахме Кръстците. Заобикаляхме скалите, следвайки пътеката, като същевременно станахме по-бдителни, внимавайки за разклонение вляво.

В един момент забелязах пътека, спускаща се вляво и предположих, че това е именно пътеката за х. Плевен. Не беше… Известно време приличаше на пътека, но постепенно съвсем се затреви и на практика изчезна. Наложи се да се изкачим обратно на билото, по стръмния склон, без пътека. Продължихме по маршрута К-Е, като не след дълго наистина се появи пътека пресичаща нашата (предполагам идваща от х. В. Левски и продължаваща към х. Плевен). Тръгнахме наляво по нея, като в групата се усещаше едно напрежение и несигурност дали сме на прав път (маркировка, на практика, нямаше). Другият проблем беше, че водата ни беше на свършване, а беше доста топло. Движехме се към едно дере и таях надежда, че там може да има вода. Явно много добре ни се бяха подредили планетите, защото тази прекрасна гледка се появи пред нас.

Направихме и малка почивка с хапване, но без да прекрачваме границата на разумното (тоест без ракия). Аз не се притеснявах много дали се сме на прав път, защото смятах, че тази пътека няма къде другаде да ни отведе. Не знам защо реших да броя деретата през които ще минем. 13, да 13 бяха деретата, които пресякохме в крайна сметка. Много дълъг се получи прехода, но минахме през изключително интересни места , а и всички бяхме в добра форма.

А когато видяхме и тази табела почувствахме прилив на нови сили.

На хижа Плевен бяхме ходили през 2003 г. и това, с което я бяхме запомнили, беше, че хижата е много хубава, че нямаше никакви хора, че с бате Ниско паднахме на волейбол и, че хижарката беше много приятна жена на име Динка. Най-после, след повече от 8 ч. ходене, уморени, но и очаровани от преминатите места, видяхме хижата.

Над нея се извисяваше могъщата снага на вр. Ботев.

Хижата пак си беше хубава, Динка също беше тук (заб. научих, с голяма изненада и разочарование, че Динка и нейният екип по неизвестни за мен причини вече не са в х. Плевен). В какъвто и напреднал стадий на звездна болест да се намираш, едва ли можеш да очакваш, че хижарката ще си спомни за теб. Така че, нормално беше да и се представим отново. Имаше страшно много хора, и добре, че се бяхме обадили предварително за резервация. След се настанихме и направихме по един душ, лека-полека започнахме да се вписваме в обстановката. Цареше пивка и приятелска атмосфера. Разгадахме защо имаше толкова много туристи. Както ни обясниха, на около 4 км от кв. Видима на гр. Априлци беше направен голям паркинг, откъдето започваше една доста стръмна, но кратка пътека директно през гората, а също така имаше и товарен лифт, с помощта на който се качваха продукти до хижата.

По тази пътека обикновен турист може да се качи за около 1 час или малко повече. След това, ако са му останали сили (пътеката, наистина е много стръмна), може да почине малко и да продължи към вр. Ботев. В повечето случаи хората оставяхе изкачването на върха за следващия ден, а някои изобщо не го изкачваха, отдаваха се на съзерцание, леки разходки в района или пък на разпивки. Срещнахме и познати хора от локомотивската общност. Изобщо цареше едно безгрижие и веселие, докато в един момент Боян започна: – ами аз такова, хъкътъ-мъкътъ, нещо се объркаха нещата, май няма да мога да намеря кой да ни върне от Априлци до Пловдив и т.н.

Характерното за групата на „старите войници“ беше, че когато някой каже нещо или поеме ангажимент или пък някой от групата се обади на друг с молба за помощ или съдействие, това е закон, и никакви обстоятелства не могат да отклонят „стар войник“ от изпълнението на поета задача. Но, все пак, Боян не принадлежеше към „старите войници“, така че решихме да бъдем по-снизходителни и да не го съдим строго за неудобството, което се създаде. Разбрахме с локомотивските хора да се чуем на следващия ден и, ако има възможност и синхрон във времето, да вземат някой от нас към Пловдив. Вечерта се опитах да снимам вр. Ботев.

ДЕН 4: Х. ПЛЕВЕН – ГР. АПРИЛЦИ

Преди да достигнем до последния етап от нашата екскурзия, а именно истинска почивка, басейни, джакузита, коктейли, кръчма и т.н., трябваше да се спуснем по новата пътека. Както споменах, беше много стръмна, но и много добре направена, идеално оформена и обезопасена с парапети. Да се спускаш по нея беше далеч за предпочитане пред това да се качваш и, затова разминавайки се с хора, които вървяха нагоре (особено в по-долната част), ги гледахме със съжаление и се опитвахме да ги окуражим, спестявайки по някоя друга минута от времето, което според нас им оставаше до хижата.

След като се спуснахме до паркинга, продължихме по шосето в посока кв. Видима. След около 30-40 минути достигнахме до ВЕЦ Видима, откъдето имахме уговорка да се обадим на собствениците на комплекс Марагидик (последната ни точка). Хората се оказаха изключително любезни и отзивчиви. Казаха ни да изчакаме там и наистина след 15-20 мин пристигна собственикът с един пикап да ни вземе. Комплексът е много хубав и ние продължихме с нашата разтоварваща програма с много настроение.

ДЕН 5: ГР. АПРИЛЦИ – ГР. ПЛОВДИВ

Както споменах по-горе, имахме проблеми с обратния транспорт. Все пак, в една от колите на локомотивците имаше 2 места и с Боян се качихме. Бате Данчо и Ел Доторе извикаха кола от Пловдив и останаха да я чакат. Не се получи добре този последен ден. Но сега, след време, мисля че направихме един чудесен преход в Централната част на Стара Планина.

ПП. През тази година (2018 г.) не направихме преход. Дали беше резултат на творческо безсилие, умора, свързана с напредването на възрастта, други приоритети или просто стечение на обстоятелствата, но не се организирахме. С Доктора, философски, направихме аналог с много от великите рок групи, които в един момент се разпадат. Все пак, факт е, че някои от тях след време отново се събират за някой концерт, турне или дори издаване на нов албум.
Този анализ ни вдъхна увереност, че ни чакат още „подвизи“ по планинските пътеки.

Зареждане на …