Автор Д. Петров (Митака), 26.03.2016

Дори човек, безкрайно оптимистичен и доверчив, и надарен с най-развинтено въображение, не би могъл да допусне, че от един невинен, рутинен разговор, проведен в средата на юли 2015, в прочутия акваполис (Златни пясъци), в крайна сметка, би могла да се получи една неочаквана и доста интересна екскурзия в Рила в началото на м. септември.

Групата в този акваполис, освен нас с Коки (моят син), се състоеше от Митака Лечев (Гларуса), неговата приятелка Фиона и сина и Макс /и тримата, живеещи в Англия/ (и наши домакини във Варна!), култовия авиационен инженер Александър Йонев (Сандо Пирата) /живеещ в Мианмар, Еритрея, Виетнам, Индия, Малайзия, понякога в Сарафово и почти никога в София/, кулинарното гуру Бисер Костов (Бисо) /живеещ във Варна и работещ едва на 2 места, поради липса на повече време/ придружен от неговата прекрасна дъщеря Ния и още две чудесни деца, нейни братовчеди. Самият факт на събирането ни на едно място, макар и за кратко време, вече беше историческо събитие. Въпреки, че бяхме прехвърлили отдавна младежката възраст (става въпрос за Сандо, Бисо, Гларуса и мен), се стараехме това да не проличи по никакъв начин и се включихме активно и с нужната доза дръзновение във всички аква-атракции, като имаше и изпълнения, оборващи законите на Нютон и силата на земното притегляне, но това е друга тема.

В крайна сметка, намерихме душевен и физически покой по течението на „лежерната река”. Всъщност, аз за първи път посещавах аквапарк и… много ми хареса. А за Коки и другите деца нямам думи. Когато наближи момента на раздялата ние с Бисо запалихме по 1 дълга цигара, комбинирана с Carling череша, и поведохме лек, непринуден разговор. Той ми сподели, че ще има малка ваканция в началото на септември, че никога не е ходил на планина и има много голямо желание да отиде за няколко дни в Рила заедно с Ния. Окуражих го, разбира се, но без да вникна много дълбоко в думите му, като му казах да ми звънне един телефон, преди да предприеме нещо, а също така, че ако имаме възможност с радост ще се присъединим към тяхната компания.

Сбогувахме се сърдечно с цялата група, и с Коки се придвижихме с такси до Варна, а оттам хванахме влака до Пловдив. Прекараното време във Варна и околностите, с тези прекрасни хора, беше наситено с положителни емоции и по един нереален, тайнствен начин, се върнах, в спомените си, към стари, почти забравени времена, които по-скоро приличаха на филми, отколкото на реално случили се събития.

Мина време, разговорът с Бисо съвсем ми беше избледнял, когато около 20-ти август, той ми се обади и аз бях много приятно изненадан. Намеренията му бяха напълно сериозни и аз осъзнах: „този човек е железен”. Но защо ли се учудвах, след като именно на него и Гларуса (+ група последователки) от една страна и Сандо Пирата, Коцето Белев, Тушев и мен от друга, принадлежеше една от най-перфектните уговорки, вероятно без аналог в световната история, а и звучаща странно на фона съвременните технологии и комуникационни възможности.

Позволявам си това малко отклонение, без претенции за точност на датите и дори годината (пиша ги условно): На 20-ти юни през далечната 1991 г., в телефонен разговор между мен и Гларуса, се уговорихме, на 3-ти август в 12.00 ч., те да чакат нашата група (ние живеем в Пловдив, а Сандо Пирата трябваше да се присъедини към нас идвайки от София) на плажа Кабакум (между Дружба и Златни пясъци), на около 200 м. вляво от лифта. Това беше. Повече не сме влизали във връзка. Тръгнахме с Трабанта на Тушев и с много старание и късмет (защото този Трабант, в крайна сметка се повреди, но вече на връщане) наистина се появихме точно в 12,00 ч. на уговореното място. Бяхме посрещнати по един изключително впечатляващ и жизнерадостен начин, с плакати, красиви момичета и ледени напитки. Казах на Гларуса: Пич, възхитен съм, не очаквах. А той: Нали се чухме…

Бисо ми поиска съвет за подходящ маршрут и екипировка и добави: „майна (говореше на „майна”, въпреки че беше от Варна и това много ми харесваше), ще бъде твърде добре, ако и вие с Коки се включите по някое време”. Посъветвах го да се придвижат по някакъв начин (нямаха кола) и установят в м. Зелени преслап (над Паничище) и оттам да правят преходи до Скакавишки водопад и Седемте рилски езера. След този разговор не можех да намеря покой, много ми се прииска да отидем и ние, дори за 2-3 дни. Коки също се ентусиазира. Бисо пак ми се обади на 2-ри септември и каза, че вече са в Дупница и оттам ще се придвижат до Паничище и м. Зелени преслап.

Така че, и аз трябваше да бъда на висотата на текущите събития, (на 3-ти септември Коки имаше рожден ден) измислих един ден отпуска (а също и някакви финанси), стегнахме по една малка раница с Коки и тръгнахме, наистина с 2 дни по-късно, но нямаше друг начин. Междувременно поддържахме връзка с Бисо (вече с помощта на модерните технологии) и с известна изненада и голяма възхита, разбрах, че са видели Скакавишкия водопад (1-ви ден) и са се качили с лифта до Рилски езера (2-ри ден), а също така са се запознали с интересни, нестандартни хора, набелязали са хубаво място за барбекю до х. Скакавица и не на последно място са установили приятелски отношения със стопаните на Зелени преслап (където бяха отседнали).

В тази връзка, от една страна се притеснявах, че известното припокриване на предстоящите маршрути, би могло да има негативен оттенък, но от друга, бях сигурен, че заедно щяхме да получим един по-широк и различен поглед на тези прекрасни места, а и ново усещане. Освен това таях алтернативни идеи, както за достигане до Рилските езера, така и за продължението на екскурзията и засега не смятах да ги споделям с никой. Оставаше и ние да се придвижим до м. Зелени преслап. В такива моменти ми ставаше много тъжно, че вече нямах кола, но от друга страна беше интересно да се правят логистически комбинации, включващи влакове, автобуси и т.н.

Специално от Пловдив до Сапарева баня, като се има предвид и стремежа за намаляване на разходите, вариантите не бяха много привлекателни. Но има и по-тежки случаи, например от Варна до Сапарева баня. И така с Коки, на 04.09.15, рано сутринта, хванахме влак до София, оттам се прехвърлихме на влак до Дупница, където се качихме на едно малко автобусче до Сапарева баня. Получи се доста дълго пътуване и когато пристигнахме, беше около 15 ч.

Бях ходил в санаториума през лятото на 2011 (за да „лекувам” скъсаното си ахилесово сухожилие. Заб. Тези тъжни и трогателни събития са описани в книгата „16 маршрута”), но това не ми попречи да се объркам, което доведе до слизането ни на неправилната спирка. Това, обаче, не бе от голямо значение, тъй като в цялата Сапарева баня цареше невероятно спокойствие (беше и доста горещо) и липса на каквото и да било движение, което силно контрастираше на моята представа, че там ще има стоянка с таксита, които да те закарат, където пожелаеш.

В такива напрегнати ситуации, най-важното е да успокоиш своите спътници, в моя случай Коки, което постигнах, купувайки му сладолед и пепси кола от един магазин. Именно в този магазин ми дадоха номер на човек, който, когато имал възможност превозвал хора до лет. Паничище и х. Пионерска (Заб. долна станция на лифта за Езерата). Свързах се него, каза че няма коли, все пак ни насочи къде да отидем и препоръча пак да му се обадим след 15 мин. След няколко неуспешни опита успях да се свържа и с Бисо и му казах, че се намираме в Сапарева баня и, че нещата не са чак под пълен контрол, но има позитивни сигнали, без гаранция за пълен успех (т.е. достигане до Зелени преслап). Аз изглеждах спокоен, само привидно, но все пак след около 10 мин. изненадващо се появи бус, който ни го беше изпратил тайнственият и дирижиращ с невидима ръка, транспорта в региона, човек. От своя страна Бисо беше уредил хората от Зелени преслап да дойдат да ни вземат и ситуацията беше на ръба да се дуализира, но в крайна сметка всичко се нареди много добре и тяхната кола беше предупредена да не тръгва надолу към Сапарева баня.

Много добре за нас, но не и за хората от обърнатия джип, който срещнахме на един остър завой нагоре. По необясним за нас начин на мястото вече имаше и екип на БТВ. За щастие (както разбрахме впоследствие) всичко се е разминало без жертви. Най-после, към 16.00 ч. се появихме в Зелени преслап и настъпи голяма радост от тази среща на неутрална и безкрайно нестандартна територия. След кратка почивка, тръгнахме към х. Скакавица. Бисо остави част от багажа си на Зелени преслап. Въпреки че го бях предупредил за екипировката, той не си беше взел раница, а използваше един сак, като го носеше като раница. Открояваше се. Пътеката към х. Скакавица минаваше през борова гора, имаше разумен наклон и беше наистина много приятна. Бисо и Ния влязоха в ролята на водачи, тъй като я бяха минавали на предния ден. Достигнахме до красиви малки водопадчета на река Скакавица. Коки имаше самочувствието на опитен планинар, тъй като имаше зад гърба си доста сериозен поход в Пирин (заедно с Андре). До хижата достигнахме за малко повече от 1 час – доста добро постижение.

Всъщност хижата се състоеше от 2 постройки, една основна и друга по-малка. В цялата околност цареше позитивно, леко хаотично, туристическо настроение и нашата поява беше в унисон с всичко това. Настанихме се в малката постройка. Условията бяха такива, че според мен, дори спартанец щеше да повдигне леко едната си вежда и да поклати, с едва забележимо неодобрение, глава. Особено умивалнята и тоалетната. Там децата получиха стрес от насекоми с огромни размери (достойни за предаване в Animal planet), но съм длъжен да ги похваля – издържаха стоически. За сметка на това имаше прекрасен кът за барбекю и именно той беше нашата основна цел.

Бисо ми беше поръчал да взема от Пловдив, месо (пържоли, кюфтета и др.) и аз, разбира се, не го разочаровах. Умеех да паля огън, почти във всякакви условия, и горе-долу да се справям със скарата, но да правиш барбекю, с всичките му салтанати, рамо до рамо с Бисо, беше все едно да играеш тенис със Сампрас. Подходящата за мен роля в такава ситуация беше на „подавач на топки”, тоест да събера малко дърва от гората (като използвах случая да хвърля едно око на скакавишкия водопад), да се погрижа за салатата, а също така и да налея по малко ракия. Ния и Коки си починаха от тежкия ден и след това се присъединиха към нас.

Всички вече бяхме гладни и, честно казано, много добре се получи вечерта. Чухме се с Гларуса (вече беше в мъгливия Албион), а после и със Сандо Пирата (беше в Сарафово), които първоначално изразиха съмнения относно това, което им казвахме, но точните описания и прецизните факти, ги убедиха, че всичко е истина. В техните поздрави, освен хубавите думи, се усети и едно леко съжаление, че не са заедно с нас. В един по-късен етап от вечерта споделих с всички моята идея за следващия ден: изкачване по пътека до ез. Бъбрека, ако имаме сили до ез. Окото, след това спускане с лифта и с такси през Зелени Преслап (за багажа) слизане до Сапарева баня, където да се настаним в къща за гости и да се потопим в минерален горещ басейн с ледени напитки! Всичко това им описах по един вдъхновяващ и примамлив начин и като резултат, всички очаквахме с нетърпение следващия ден.

На следващата сутрин, като се имат предвид лишените от какъвто и да било лукс условия, групата беше бодра и в сравнително добро настроение. Лека закуска и поехме по пътеката към х. Рилски езера, като трябваше да се придържаме към червената маркировка. Първоначално се движехме в борова гора с лек наклон нагоре. Постепенно набирахме височина и излязохме на място с красива панорама, откъдето се виждаше планината Верила. Децата леко се умориха, но нямаше мрънкане или други негативни прояви. Аз пък, от своя страна, стрих един плод от хвойна (прилича на боровинка и растат на едни и същи места) и го подадох на Бисо, с което го накарах да мечтае за джин и свързаните с него чудесни комбинации. Интересното при този маршрут за достигане до езерата е, че не ги виждаш в нито един момент. Някак си се прокрадваш към тях, тихомълком, из отдолу, движейки се по равното плато.
Седемте Рилски езера
И тогава изневиделица се появява ез. Бъбрека, по един впечатляващ начин. Моите хора бяха леко уморени, времето беше много хубаво и затова решихме те да останат на ез. Бъбрека, където да се посветят на съзерцание на красивата природа, леко хапване и разбира се неформални контакти с хората наоколо. Аз от своя страна реших да се поразходя още малко до ез. Окото и да се върна мислено малко назад във времето. Тръгнах по брега на ез. Бъбрека, имаше наистина много посетители. Наблюдавайки ги, разбрах, че вече по тези места трудно можеш да срещнеш хора от моя (или по-голям) калибър, но за сметка на това, не е трудно да видиш закръглени мъже по чехли (или боси), малки бебета и невръстни дечица, възрастни хора (с бастуни), младежки компании с пикниково настроение и дори с касетофони на рамо, красиви момичета с малки потници и други интересни „туристи”.

Както и да е, няма лошо. Мислено се върнах към култовата снимка от 1999 г. Контрастът беше очевиден. Продължих нагоре, вече с доста добро темпо и бързо достигнах ез. Окото. Красива гледка надолу (+ опит за селфи, с внушаване на илюзия, че не е селфи). Странно, не чувствах умора, дори си помислих да се кача и до ез. Сълзата, но се усетих, че имаме още много задачи с моите хора и за това без да губя много време се спуснах надолу и скоро бях при тях. Никак не се изненадах, че Бисо вече се беше сприятелил с една компания и обменяха „компетентни” туристически приказки. Децата пък се радваха на малките рибки в езерото.

Тръгнахме към х. Рилски езера и лифта. Засякохме се с една група симпатични жени от х. Скакавица, които бяхме заподозрели, че са учителки. След кратък разговор за далечното минало, се оказа се, че една от жените, като че ли е седяла с Бисо на един чин в началното училище (във Варна) и по този начин клишето „светът е малък” се доказа за пореден път. Отбихме се за кратко в х. Рилски езера и се спуснахме с лифта. От долната станция тръгнахме с бавно темпо пеша надолу, покрай огромната опашка от паркирали автомобили към х. Пионерска. През този кратък промеждутък от време се случиха 2 важни събития. 1) Бисо проведе ключов телефонен разговор с неговите хора от Зелени преслап и уреди транспорта до Сапарева баня; 2) Аз закупих от една малка крайпътна масичка 500 мл. страхотна ракия (за вечерта).

Така поуспокоени, се спряхме до една чешма със студена вода, и изчакахме уредената от Бисо кола. Кефеше ме. Беше екстровертен тип, с лек, нехаен изказ, варненски акцент (+ екстра „майна”) и дори имаше, в известен смисъл и „туристическо излъчване”. Жената от Зелени преслап ни закара до Сапарева баня и след сърдечна раздяла се насочихме към близък магазин, където да получим инфо за къщи за гости. Бях останал с впечатление, че има много къщи за гости, затова основните критерии, по които би трябвало да изберем такава къща беше близостта и до минерален басейн и наличието на двор с барбекю. Взехме от магазина 2-3 визитки и решихме да се обадим. Освен това бях забелязал, още на предния ден, няколко такива къщи, в центъра. Все пак звъннах на първия телефон и, въпреки изключително любезното встъпление, получих в отговор следния въпрос: „Имате ли резервация?”. Странно…

Много изненади поднасяше тази Сапарева баня. Дадох втория номер на Бисо, за да може той с още по-омайни приказки да уреди къща. Отново хладен и любезен отказ: „Трябваше да се обадите по-рано. Сега всичко е заето”. Започнах леко да се притеснявам и усетих, че критериите, които си бяхме поставили за избор на къща, звучаха доста нелепо. Разбрах, че нещата се свеждат до това да намерим къща, по принцип. Пред децата, естествено, не биваше да показваме наличие на каквото и да било напрежение. Купихме им някои лакомства от един магазин и тръгнахме надолу по централната улица. Намерихме в една пресечка 2 страхотни къщи и докато в първата не открихме никой, във втората получихме отново любезен отказ от хазяина.

Ей така, да става приказка, го попитахме, как така всички къщи са заети, пък почти не се виждат хора. И докато той ни обясняваше, че вече и за Нова Година не можеш да си резервираш къща, наистина се появи голяма група студентки и студенти, които бяха запазили местата в тази, иначе прекрасна къща. Замислих се. Едното нещо безспорно беше близостта до Седемте рилски езера, а другото минералната вода и басейните, вероятно. С Бисо, междувременно звъннахме и на третия телефон. Нямаше места жената, но пък беше много състрадателна и обеща да провери при нейна близка и да ни звънне. Жегата беше страхотна. Нервно пушехме цигари и се намирахме в състояние на тъжна озадаченост, когато GSM-a на Бисо звънна и получихме следното инфо: „леля Мария ще Ви приюти в нейната къща. Само дайте телефона на местен човек, за да обясним как се стига.” Хазяинът, не само веднага се отзова, ами и направо ни закара до леля Мария.

Абе, читави хора бяха тези сапаревобанчани. Придаваха си малко тежест, но когато трябваше да се помогне или свърши работа, бяха на висота. Така се озовахме в прекрасната къща на още по прекрасната леля Мария. Трябва да отбележа, че това не беше къща за гости, а къща, която тя предоставяше, когато имаше възможност (напр. децата и внуците ги няма), на такива останали без подслон, притеснени, но иначе очарователни хора, като нас. Взехме и телефона, но сключихме устно джентълменско споразумение, той да бъде използван в условия на пълна дискретност или при обстоятелства, изключващи всякакви други варианти. Настанихме се на 3-я етаж. Имаше синя и розова стая, вероятно нямащи връзка със синия и розов период в творчеството на Пикасо, но подредени по много симпатичен, детски начин, като имаше и доста семейни снимки. Но най-важните две характеристики на къщата на леля Мария бяха: 1/ минерални басейни на 200 м.; 2/ вътрешен двор, със зелена, подстригана трева и барбекю. Ами…, нямаше как повече от това.

Тръгвайки към плажа, ни обзе чувство подобно на щастие. Оставаше само един последен щрих, за завършване на перфектната картина. Оказа се, че Ния, въпреки че заедно с нейните съотборнички, е медалистка от републиканското първенство по синхронно плуване (в тяхната възрастова група), не носи със себе си бански костюм. Вероятно и аз имах вина, че не им споменах и за тази екипировка. Това, обаче беше бързо поправено и не след дълго вече бяхме в плажния комплекс, състоящ се от най-различни басейни, джакузи и сауна. Естествено, отдадохме дължимото внимание и на бара. Малко съжалявам, че никой от нас не направи снимки на този начин на прекарване на времето, но от друга страна по-добре, за да може да изпъкне туристическия елемент в цялото това преживяване. След тези хубави часове на отмора, се отбихме в един магазин и купихме зеленчуци и месни продукти за барбекюто.

Разбира се отново се наложи да играя важна, но в никой случай решаваща роля, в подготовката на вечерята (салата, ракия и др.). Децата също се включиха. Носеха чинии, чаши, прибори и напитки от 3-я етаж до двора. Получи се невероятна трапеза, достоен завършек на нашето приключение. Поканихме, разбира се и леля Мария, но тя отказа любезно, тъй като имало важен 382-ри епизод на турски сериал, но аз го разтълкувах като проява на дискретност и добро възпитание. С нея се уговорихме, в случай на необходимост, да и се обадим няколко дни предварително и си мисля, че ще се възползваме от това предложение. Останахме с отлични впечатления от нея, както и от Сапарева баня.

А, ако трябва да кажем нещата глобално: Всичко беше чудесно. Освен това, ми се стори, че планината си спечели двама нови приятели в лицето на Бисо и Ния и, кой знае, може скоро пак да направим нещо подобно.
За последния ден няма какво толкова да се напише. Два лъча от Сапарева баня през Дупница. Един за Пловдив и друг за Варна и връщане към ежедневния живот. Седяхме, мълчешком, във влака от Дупница за София, всеки със своите мисли. Децата с техните електронни джаджи, Бисо с носталгичен поглед през прозореца, преминавайки през Перник (където е живял и работил), а аз с чувството, че никак не ми се прибира. Разделихме се на гара София, по най-сърдечен начин, като си обещахме да превърнем в традиция такива пътешествия и наистина ще го направим!