На практика можете да изминете това разстояние само за 30 минути с влак, далеч по-практично от това да се катерите по баирите. Така обаче ще изпуснете куп интересни преживявания и гледки, с които можете да „нахраните” очите си само ако се качите по билото на Стара планина.

За трета поредна годината нашата група направи опит поне за малко да повърви по стъпките на комеминейците, дръзнали да прекосят страната от край до край по най-дългата ни планинска верига. Този път наред беше участъкът между хижа Чавдар и връх Свищи плаз.

Изходна точка на нашето пътуване беше Централна ЖП гара София, която към 01 май 2015 не прилича на себе си, тъй като е в ремонт вече няколко месеца, а и по нищо не личи, че скоро ще приключи. Но трай бабо за хубост, нещата които там се правят са за добро и се надявам, когато гарата е завършена да имаме поне малко самосъзнание да я опазим чиста, колкото се може повече. От нас си зависи, а не от управниците.

В 08:10 ч. пътнически влак с финална дестинация Копривщица ни натоварва (нас двама младежи и 2 девойки) за гара Буново. Пътуваме в обикновен, но все пак чист и ремонтиран влак с няколко вагона. Няма много пътници и се движим по разписание. Пристигаме както и предполагахме към 09:30 на гара Буново, откъдето започва и същинското ни пътешествие. Извадихме фотоапаратите, напълнихме кой манерки, кой мехове с вода и с бодра крачка поехме към първата контролна точка хижа Чавдар.

На гарата правят впечатление две неща. Едното е, че гарата и заключени и няма никакви признаци на живот около нея. Другото е открития наскоро паметник на жертвите от атентата преди около 30-тина години. Буново се оказа малко селце с множество добре поддържани къщи. Тук е и последното място откъдето можете да си купите нещо, в случай че сте забравили. Нагоре храна няма никъде!

Пътеката за хижа Чавдар минава по внушителен каменен железопътен мост, на който клуб по бънджи скокове вече разпъваше въжетата си. Всъщност пътека е слабо казано. Става дума за черен път по, който може да мине мотор, високо проходим джип или ATV. За останалата механизация би било сложно поради няколкото реки, който текат през пътя по това време на годината. До хижа Чавдар се стига леко за около 2 часа и половина нормално ходене, тъй като пътя прави множество серпентини. Разбира се, за подготвените планинари има и пътека със синя маркировка, който сече извивките на пътя и съкращава разстоянието, за времето не мога да кажа.

По обяд стигаме на хижа Чавдар, на която разпъваме софрата за първия ни обяд в планината. Всеки наизвади каквото е приготвил. Няма нужда на вас да обяснявам колко е вкусно да хапваш в планината ястия които са минали далеч край определението за деликатес. В хижата храна не се предлага, има само бира за по 2 лева парчето. Вътре не влязохме и затова не мога да дам актуална информация за състоянието. Отвън изглеждаше поддържано, а местността е доста приятна. Нощувката е 8 лева за членове на БТС и 10 за всички останали.

След лекия обяд потегляме на север към билото на Стара планина по черен коларски път. Изкачването е с лек до умерен наклон и предлага красиви гледки на юг, тъй като от височината гората започна постепенно да оредява.

След около половин до един час вече сме стъпили на червената колова маркировка на маршрута Ком-Емине и видимостта от самото било вече е осезаема. Първо пред нас се изправя връх Баба, за който Цвети каза, че е с ограничен достъп, заради военните които имат някакви съоръжения там. Оказа се, че връх Баба е на много ключово място тъй като го виждахме дори на третия ден от нашия поход. В подножието на върха е издигнат и красив паметник, в чест на руските войни загинали от измръзване през Освободителната война.

След кратка почивка поемаме на изток, следвайки коловата маркировка. Следващите километри пътят не предлага сериозни изкачвания или слизания и е сравнително лек за преминаване, особено след като решихме да подсечем следващите няколко върха от класическото трасе на маршрута. Мярка наложена от болежките, които започнаха да се появяват, къде заради тежките раници, къде заради дългите часове прекарвани пред компютъра.

Трасето минава и край една релейка, която прилича по-скоро на орбитална станция на НАСА. Интересен набор от безлюдни сгради с неизвестно нам предназначение.

Така неусетно стигаме и до отклонението за хижа Мургана, по което трябваше да поемем за да нощуваме първата вечер. От тази част на отсечката започна и значителното влошаване на състоянието на маркировката. Към Мургана до едно време време води колова маркировка, а пътеката е почти не различима. Коловата маркировка води до една гора, където свърша и ориентацията без GPS с предварително зареден маршрут на него, най-малкото ще ви загуби време. Тук-там по дърветата започва да се появява и маркировка с боя в бяло-червено-бяло, която успешно води до хижа Мургана. Равносметката за деня е 21 километра, а почивката очаквана от всички.

Основната сградата на хижата е ремонтирана и е в отлично състояние. На първия етаж има столова с камина и 60-инчов плазмен телевизор. Има добре оборудвана кухня, която е на ваше разположение. Храна не се предлага, има само безалкохолни, бира и водка. Стаите са на втория и третия етаж. Те са с нови мебели и чисти. Санитарните възли са етажни, също ремонтирани и с топла вода. Нощувката е 18 лева на легло. Има и стара част на хижата, стояща малко в страни. Спането там е 8 лева, но за условията не мога да кажа нищо. Хижарката е мила жена, която ни почерпи биволско мляко и кафе на сутринта. Най-хубавото от всички обаче си остава гледката – великолепна е!

Гледката от Мургана

Гледката от Мургана

Вечерно от Мургана

Вечерно от Мургана

На втория ден, вече презаредили батериите си, поемаме на изток. Прогнозите за дъжд и лошо време ни карат отново да променим първоначалния си план да се върнем назад за да излезем на Ком-Емине, там където вчера се отклонихме за Мургана. Но пък е хубаво да имаш човек от високите етажи на НИМХ-БАН, който да крачи редом с теб по планините с актуална информация за обстановката.

Така след неповече от половин час отново излизаме на билото, посъкратили от разстоянието и в надпревара с лекия ръмеж. Бумтенето на рудник Елаците започна да се чува все по ясно, а не след дълго се появи и пред нас.

Натъкнахме се на още един паметник в чест на освободителите.

От тук нататък маршрутът ни се шмугна в една гора, от която по никакъв начин не може да се ориентира човек без GPS. Маркировката отсъства. След като успешно следваме показанията на GPS-a излизаме на поредния паметник (явно са доста по тези места) и се спускаме към Златишкия проход и хижа Кашана.

Кашана беше най-окаяната от всички хижи покрай, които минахме през тези три дни. Представлява странен комплекс от сгради с различно предназначение и различни собственици, както разбрахме в последствие от хижаря на Свищи плаз. Столовата на хижата е занемарена и прашна. Хубавото е, че успяхме да си купим хляб от там, който в последствие ни дойде добре, защото май не бяхме предвидили оптимално количество за похода.

От хижа Кашана поемаме нагоре към връх Свищи плаз. В началото пътя минава през гора и има стръмен наклон. След излизането от гората и качването на надморската височина наклонът става по-поносим, а гледките в посока юг все по-внушителни. Пътеката продължава през нещо, като долчинка и е доста тясна, често пресичана от характерната за региона ниска растителност.

След като отново излизаме на високата точка на билото, точно под връх Свищи плаз срещаме две загубени двойки момчета и момичета в цветни дъждобрани, които ни посрещнаха с думите „Здравейте! Знаете ли къде се намираме?”. Носеха само книжна карта, която при текущото състояние на маркировката по тия места им беше помогнала само да се лутат безцелно 3-4 часа. Вървяха от хижа Свищи плаз към хижа Стражата и по техни думи в лутането си бяха качили връх Свищи плаз 4 пъти. С Орлин се опитахме да им препоръчаме маршрут, който се надявам да ги е отвел лесно до крайната им дестинация. Приятели, ако случайно четете това ще се радвам да оставите коментар по-долу дали сте стигнали живи и здрави до Стражата.

След срещата поемаме на изток и подсичаме връх Свищи плаз от северната му страна и сме горди от себе си, че до момента вече толкова километри не сме губили. Вятърът тук е доста силен, има и сняг на места. Не след дълго се отклоняваме от маршрута Ком-Емине за да се отправим към хижа Свищи плаз, пак благодарение на GPS-ите и въпреки указателните табели – всички до една ръждясали! Пътят до хижата е каменист в началото и прави няколко завоя. Преминава през няколко потока от топящ се сняг, гръмко наименувани с общото название „Вододайна зона Златица”. Преминаването на някои от потоците изискваше добър баланс и импровизирани мостови структури.

Метри преди хижата дъжда започва да се усилва, а ние сме доволни, че успяваме да стигнем до крайната цел направо сухи, особено при прогнозите които имахме в началото на деня.

Хижа Свищи плаз изглежда много добре отвън и позанемарена отвътре. Но за хижа е ОК. Особено при 6 лева нощувка на легло. Хижаря е симпатяга и ни разказа доста неща за околностите. Прекарахме една много приятна вечер в хижата. Доника ни сготви копривена чорба, направо с подръчни материали. Всички си облизахме пръстите, макар не всички да бяха фенове на това ястие. Но така е – в планината всичко е в пъти по-вкусно. И както прочетохме в един вестник, който ни попадна на хижата – „Планината прави хората други”. Подписвам се с две ръце под това!

Вечерта беше още по-приятна и от факта, че на другия ден бях рожденик, а Орлин беше носил 30 километра двулитрова бутилка бира Almus в раницата си само за да ме зарадва. Как да не го разцелува човек? Пуснахме и радио Беркк-М през телефона и купона беше на 6, с любимия ни водещ Гого. Спахме като къпани, въпреки неистовите крясъци „Умрем майко за глупост” до към 7-8 часа сутринта на някои членове от другата компания, качила се да купонясва с коли от Златица.

Малко информация за хижа Свищи плаз. Както споменах вътре е по-кофти отколкото, човек би си представил гледайки я отвън. Спахме в стая за шест човека с печка на твърдо гориво, която не се наложи да палим. Топла вода има, като банята е обща и само на първия етаж. Храна и напитки не се предлагат, но има оборудвана кухня, която може да се ползва. През деня електричеството се осигурява от слънчеви панели, а вечер от агрегат. Гледката е величествена. Виждат се снежните върхове на Рила, Свищи плаз се изправя величествено на запад, а идилията се допълва от няколко коня в двора на хижата.

На светлата за мен дата 3 май поемаме към следваща точка от нашето пътуване – хижа Паскал. В началото маркировката отново липсва и ориентирането е само с техниката, докато достигнем обширно пасище, откъдето започва и коловата маркировка. Тя ни води до Паскал без проблеми за около 2 часа и половина от стартовата ни точка за деня.

За наше съжаление хижата се оказа затворена. Надявахме се поне там да хапнем топла храна, но уви пак нападнахме консервите и филиите с пастет. След час почивка започваме спускането си към финала на нашето пътешествие – Пирдоп. Спускането си е стръмнично и продължава над час. В допълнение на това ни напече и слънцето доста сериозно и зачервихме бузите. Все по-близо се спускахме до промишления гигант (за рамките на България) Аурубис. Започна да мирише доста зле. Сетихме се и за думите на бай Мишо от Свищи плаз, като му разказвахме откъде сме тръгнали и накъде отиваме – „Баш накрая ше си развалите гледката”. Прав беше.

Подтиквани от умората, гледката на тежка промишленост и парещото майско слънце, все повече си представяхме студената бира на капанчето в ЖП гарата на Пирдоп. Неможеше да няма, даже сигурно са повече от едно. Неможеше, ама явно могло. На гарата в Пирдоп няма, нито студена бира, нито топла, нито каквото и да било. Само един жалък автомат за кафе. Утеха ни беше, че на спускане можехме с един поглед да обходим почти 2/3 от изминалия път през тези дни – от връх Баба до спускането от Паскал.

Така жадни и разочаровани поемаме в 14:55 с влака за София. Благодарение на него Цвети успя да ни докаже на практика теорията си, че влакове от подбалканската жп линия могат да минават и през гара София-Север, нещо което ни се струваше невероятно, но явно и това можело. Както можете да си представите на Централа гара 4 ледени бири веднага бяха закупени, за да отбележат успешния край на поредния чудесен поход, от който ни останаха 44 километра незабравими спомени.

Коментари