Маршрути около хижа Безбог

Автор Димитър Петров

За начало бих искал да спомена, че книгата /вече „17 маршрута“/ беше пусната в електронен вариант в сайта planinar.org, за което искрено благодаря на Радослав Зарков.

Ние, от своя страна, бяхме твърдо убедени, че не бива да спираме дотук, а да продължим, докато имаме сили, да кръстосваме из българските планини. На една от традиционните зимни сбирки на „старите войници“ беше предложена за разглеждане една нова идея и вследствие на това се стигна до кощунственото решение, а именно: да не правим преход, а да се установим някъде на базов лагер и да правим еднодневни преходи с МАЛКИ раници! Тоест наименованието маршрут ставаше условно, тъй като според мен маршрут е, когато трябва да се стигне от начална т. А до крайна т. В. Но това не е толкова важно.

Сега оставаше да помислим и къде да бъде този базов лагер. На следващата сбирка предложих да се спрем на Пирин, а като лагер да се позиционираме на хижа Безбог. Това беше прието без възражения, единствено бате Ниско мълчеше, но го приехме като знак на съгласие и от негова страна. Времето вървеше много бързо и докато се усетим лятото дойде. Успяхме да фиксираме датите, след което направихме резервация за 1 апартамент и 1 луксозна стая на хижа Безбог. Все пак това щеше да е нашия базов лагер…

Две събития, кое по-важно, кое по-малко, предхождаха началото на нашата експедиция:
1. Два дни преди старта Ел Доторе, играейки прочутата игра за обясняване на филми /с неговия син Петьо, на плажа Арапя/ и познавайки стремежа му да придаде максимална достоверност на превъплъщението си, контузва ребрата си, опитвайки се да изиграе сцена от филма „Умирай трудно 1“. Доста му се събра, като се има предвид, че и той скъса ахилес /при изпълнение на смач с отскок по време на тенис мач в Гърция/ през септември 2015.
2. Във възможно най-последния момент д-р Боян Костов ми се обади с информацията, че няма да може да присъства на мероприятието по семейни причини.

Дойде и ритуалния момент с пазаруването в МЕТРО. С доктора пътувахме заедно в колата и се чудехме как „по-леко“ да поднесем на бате Ниско новината, че Боян няма да е с нас. Ребрата на Ел Доторе не бяха съвсем в ред, но той ме успокои, че ще се справи /все пак с малки раници/. Железен е Доктора.

В актьорската игра и бате Ниско не отстъпва на Доктора, така че и той, получавайки инфото, че Боян няма да идва с нас, се тръшна подобаващо „Ама, как така? Шегувате се, нали?“, но все пак допусна поява на лека усмивчица в левия ъгъл на устата си… Сега Групата беше в съвършения си оригинален състав на „Старите войници“.

ДЕН 1. ПЛОВДИВ – ДОБРИНИЩЕ – ХИЖА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ – ХИЖА БЕЗБОГ

Натоварихме се на пикапа Nissan Navara, доста удобно /4 човека/. Традиционно, Йордан беше забравил нещо в Цалапица /но не беше ракия/, така че се наложи да се отбием още веднъж до неговата къща. Минахме по пътя през Велинград – Юндола – Добринище. Пикапа оставихме пред хижа Гоце Делчев и оттам на лифта за хижа Безбог. По този начин се издигнахме на височина 2240 м н.в. Хижарят – умерено лъчезарен администратор /не планинар/ ни настани по стаите. Беше около 13,30 ч. Настаняването, излишно е да споменавам, по формулата на Ел Доторе: Ние с бате Ниско в едната стая, те с Йордан в другата.

Настроение за туристически подвизи не се наблюдаваше и затова се отправихме към дървения бар /“при бай Слави“/. Общо взето този ден не е много за хвалба, въпреки че Венци и Доктора твърдят, че били обиколили Безбожкото езеро. Опитвах се да прикова вниманието на групата към прехода, който планирах за следващия ден, като наблягах на това, че е хубаво, че ще бъдем с малки раници…

Надвечер седнахме на хубавата тераса на хижата и поиграхме малко карти /разбира се, че с Венци отново победихме/ и това постепенно прерасна във вечеря. Всичко беше чудесно с изключение на комарите. Бяха дребни, но много и доста агресивни и разбрахме, че няма да можем да се преборим с тях с традиционни методи. Затова засилихме темпото на пиене на ракия и някъде към втората чаша, те постепенно загубиха интерес към нас, а вероятно и не всички оцеляха… Все пак легнахме навреме, защото на следващия ден ни предстоеше първия преход.

ДЕН 2. ХИЖА БЕЗБОГ – Р. РЕТИЖЕ – КРЕМЕНСКИ ЕЗЕРА – ПРЕМКА ПОД ВРЪХ ДЖАНО – ПОПОВО ЕЗЕРО – ХИЖА БЕЗБОГ

Идеята ми беше да намерим пътеката от хижа Безбог, по която да достигнем до р. Ретиже, а оттам да се изкачим до Долното Кременско езеро. Легенди се носеха за тази пътека. Не успях да я открия навремето /през 1998 г./, не ми беше писано да я открия и сега. Един турист ни упъти – започвала направо от дървения бар, наляво през клека. Хубаво, но отново се забихме в някакви огромни клекове и в крайна сметка, реших да сложа край на тези мъки и предложих да се изкачим на Безбожкия превал /известен и като „душевадката“/ и оттам да поемем по пътеката за Попово езеро. Все пак знаех, че един от ориентирите по „вярната“ пътека е овчарник, затова прецених, че мога да го видя отгоре и евентуално да се спуснем до него.

След като изкачихме превала и преминахме кратката клекова зона, пред нас се появи прекрасната гледка на Поповоезерния циркус. В случая, обаче, тя не ме впечатли или поне не в такава степен, както друг път. Единствената мисъл, която ме вълнуваше, беше как да изведа моите хора на верния път. На около 300-400 метра след като подминахме отбивката вдясно за връх Полежан, вляво надолу видях един овчарник. Скоро намерих и приемлив начин за слизане към него /между клекове и камъни/. Помолих „момчетата“ да ме изчакат и тръгнах към овчарника. След като се убедих, че слизането е възможно сигнализирах на моите хора да ме последват. Овчарят и едно малко момиче /впоследствие разбрахме, че това е култовия бай Любен от село Кремен и неговата внучка/ ме посрещнаха, като вместо добър ден ми наляха чаша топло, току що приготвено прясно мляко.

Аз, обаче не бях на нивото на тяхното гостоприемство, тъй като за последен път прясно мляко, вероятно бях пил преди повече от 40 години. Все пак ги успокоих, че отгоре се спускат по-сериозни и читави хора. Въпреки това предизвиках симпатиите на бай Любен, особено като научи че съм от Пловдив. След идването на моята група и ритуалното пиене на мляко, той започна да ни дава ценни указания как да достигнем до р. Ретиже и как да продължим нататък към Кременските езера.

bai Lyben

Предложи и някакъв друг вариант, по някакви скали под Сивритепе, но само като идея, без да ни агитира в тази посока. Мисля, че указанията, които ни даде бай Любен, не се харесаха много на бате Ниско. Те вещаеха голяма загуба на височина, а той вече, от гледката към Сивритепе, беше придобил представа къде, горе-долу, се намираха Кременските езера. В неговото поведение и изказ започнах да долавям известно напрежение. В крайна сметка достигнахме до р. Ретиже и оттам пътеката вече беше много добре маркирана /жълта маркировка/, така че от тази гледна точка бях съвсем спокоен. Вярно загубихме много височина, но времето беше добро… Но така мислех аз. Венци далеч не беше на същото мнение. Стремежът ми, понякога да се изразявам по-сложно и завоалирано, този път ми изигра лоша шега. Казвайки, че е хубаво, че ще бъдем с малки раници, всъщност казвах, че преходът ще бъде доста тежък и това, че няма да носим тежки раници е предимство, но бате Ниско го е разтълкувал така: „Пич, ти каза леки, приятни преходи, без натоварвания, пикници и т.н…“. Никога не бях казвал подобно нещо, но както и да е. Иначе се движехме в много динамично променяща се околна среда.

po putya

След около близо 3 часа достигнахме до Долно Кременско езеро.

dolno kremensko

Беше изключително красиво. С Иво и Данчо се абстрахирахме от мнението на Венци и се насладихме на тази гледка. Но си мисля, че и той, след някой друг ден, гледайки снимките си, щеше да бъде горд от това, което е направил. Изненадващо се засякохме и с друга, голяма група /идваща от село Кремен/. Един от туристите ни посочи мястото /премката/, към която трябва да се стремим /точно под връх Джано/, за да преминем от Кременския към Поповоезерния циркус. Всъщност пътеката беше доста добре маркирана /с каменни пирамидки/. Следвайки я, достигахме до Горното Кременско езеро .

gorno kremensko

Постепенно набирахме височина и не след дълго видяхме и най-високото „Леденото“ Кременско езеро. От самата премка, сравнително лесно, може да се изкачи връх Джано, за да се направи перфектната снимка /така наречената „тройка кюфтета“, както ми обясни една моя близка приятелка/, но ентусиазъм за изкачване на този връх не забелязах дори у себе си и, затова се задоволихме със следната снимка.

3-te ezera

Все пак, на самата премка /съвсем тясно място, между клековете/ реших да хвърля един последен поглед към Кременските езера, един вид сбогуване, и се получи една интересна снимка, която нарекох „Крокодилът охраняващ Кременските езера“.

krokodila

От другата страна гледката беше съвършено различна – Поповоезерния циркус, но погледнат от съвсем различно място.

popovo-ezeren circus

С Ел Доторе, гледахме зареяно, без и ние да знаем накъде точно. Следваха стръмни скали, морени и напрежение, докато достигнем до пътеката идваща от Демир капия към Поповото езеро. След това се спуснахме до езерото, където смятахме да починем подобаващо. С Венци си бяхме взели по 1 кутийка бира, която веднага сложихме в езерото, за изстудяване. Бате Данчо и Ел Доторе, решиха, че е по-добре да се пийнат по няколко глътки ракия в такъв момент и се бяха подготвили за това. От времето имаше какво да се желае, беше доста облачно, но без изгледи за дъжд. Малко се намалиха диаметрите на зениците и се нормализира дишането на бате Ниско и дори някакво бледо подобие на усмивка се появи на неговото лице, която бързо се разми при следващия поглед към мястото, до което в крайна сметка трябваше да стигне, преди да предприеме окончателното слизане към хижа Безбог.

Не беше лесна неговата… След тази хубава почивка, с леки, малки раници, но не толкова лека крачка /при мен колената, особено дясното, дадоха сигнали, а и Венци се оплакваше от подобни проблеми/, тръгнахме по левия бряг /от наша гледна точка/ на красивото езеро. По пътя срещахме доста хора, с които се поздравявахме най-сърдечно, повечето от които, вероятно, правещи почти задължителния преход хижа Безбог – Попово езеро – хижа Безбог.

popovo ezero

Бате Наско не говореше и се движеше с почти нереална скорост, явно приближаването на крайната му цел му даваше сили. При мен нещата стояха по коренно различен начин, движех са бавно и се наслаждавах на всичко, което ме заобикаляше, а освен това осъзнавах, че сме направили един невероятен преход, по кръгов маршрут, който го препоръчвам на всички любители на нестандартните преживявания. Върнахме се в хижа Безбог малко след 16 часа, тоест преход с общо време около 8 ч. Разбира се, достоен край на всичко това беша посещението на дървения бар „при бай Слави“. С хората там, въпреки изключително краткия си престой, бяхме достигнали съвършенство в комуникацията, тоест даваш 2,50 лв. и получаваш ледено „Пиринско“, без думи, само погледи пълни с разбиране. Вечерта традиционната програма. Така завърши нашия втори ден. Бате Ниско ми се сърдеше…

ДЕН 3. ХИЖА БЕЗБОГ – ВРЪХ ПОЛЕЖАН /МАНГЪРТЕПЕ/ – ХИЖА БЕЗБОГ

Събудихме се сравнително рано към 7,00 ч. Бате Ниско, твърдеше, че почти не бил спал от болки в коленете, въпреки че според мен, той спа много дълбоко през цялата нощ, съдейки от разнообразната „звукова“ програма, която ми представи почти през цялото време. По-скоро аз не бях спал или бях, но с чести прекъсвания. В никой случай не подлагах на съмнение болките му в коленете /защото много добре знаех какво е/, затова, когато той ми каза, че ще остане в хижата и ще се отдаде на тихи занимания /гледане на снукър, четене на книга, и в краен случай малка разходка до дървения бар/, изпитах известно облегчение.

Ние с Данчо хапнахме в столовата по една пържена филия със сладко от ягоди и много вкусно овче кисело мляко /оказа се, че е от бай Любен!/. Ел Доторе, който също изпитваше известни колебания дали да тръгне изобщо, се задоволи съмо с чай и цигара, но в крайна сметка спортният му дух надделя и твърдо се присъедини към нашата група. И така стегнахме по една лека раница и тръгнахме към Безбожкия превал с намерението да решим в движение какъв ще бъде днешния маршрут.

Вариантите бяха два: връх Полежан /Мангър тепе/ или през Дженгалска порта до Валявишките езера. След като изкачихме превала, решението сякаш само изкристализира: Връх Полежан е връх /и то № 4 в Пирин, 2851м/, а Дженгалска порта е просто само порта /заб. Връх Дженгал е друго нещо, на него трябва да отделим специално внимание някой следващ път/. Бързо достигнахме отбивката /вдясно, маркирана с пирамидки след това пътека/, но съобразих че бях забравил да си напълня вода /грешка/. Помолих Иво и Данчо да ме изчакат, струваше ми се, че наблизо имаше чешма. Бях се заблудил, но все пак напълних от една близка рекичка, защото знаех /от предишни експедиции/, че вода нагоре – няма.

Времето беше много благосклонно към нас и ние спокойно и бавно тръгнахме нагоре към седловината под връх Безбог. За тези дълги, стръмни и тягостни изкачвания, бях измислил една тактика: да си гледаш само в краката и да правиш крачка след крачка, и да не поглеждаш нагоре към крайната цел, за да не изпиташ отчаяние. Но това трудно можеше да се спазва, защото гледките, които се откриваха бяха твърде красиви.

vryh polezhan

Сравнително бързо достигнахме до първата седловина, от която добре се виждаше вр. Безбог. Връх Полежан също се виждаше, но разстоянието до него беше друго.

vryh bezbog

Постепенно започнахме да застигаме една голяма туристическа група и в крайна сметка се срещнахме в подножието на последното изкачване към върха. Турското име на Полежан е Мангър тепе и, доколкото знам, произлиза от наличието на много подвижни камъни по пътя към него, а и на самия връх. Това е от точките в Пирин, които предлагат невероятна панорама към почти всички върхове в Северен Пирин, и затова да случиш на хубаво време си е голям късмет. Ние имахме този късмет.

na vyrha

gledka ot polezhan

На върха ни очакваше един много симпатичен турист от туристическо дружество от Стара Загора, който изчакваше изкачилите се хора, които достигат до него и им правеше снимка със знамето. Йордан Малинов пък измисли още по-интересен начин за посрещане на туристи и даваше на всеки по една бисквита /хората (основно жени) от Плевен започнаха да се появяват един по един на върха/. Получи се нещо като организирано посрещане. Аз, от своя страна поканих, който желае да продължи още малко с мен в посока Стражите, защото знаех от предишни свои визити, що за панорама се откриваше оттам, но за съжаление никой не прояви интерес и тръгнах сам. А оттам се откриваше невероятната гледка към Газейското езеро /с връх Газей/, както научих впоследствие наречена „Жената с кока“.

gazeisko ezero

Невероятно. Още повече, че си припомних един знаменит преход от 1991 г., с екстремно спускане от езерото надолу и достигане до хижа Демяница, при почти пороен дъжд. По време на краткото си отсъствие от връх Полежан /около 20 минути/, се оказа че съм се превърнал едновременно в „жива туристическа легенда и справочник“ от една страна и в човек, носещ в раницата си изключително ценна бутилка с малинова ракия /производство на Ивайло Малинов/ от друга, която взех със себе си въпреки, че бях съветван да не го правя. Тоест, бяха се обособили две групи, които очакваха с нетърпение моето завръщане.

Едната, да получи информация кои върхове виждаме и какви маршрути биха могли да се предприемат, а другата да опитат от божествената малинова ракия. Това търпение беше възнаградено и никой не остана разочарован. Казано с други думи, представихме се на ниво /на тези 2851 м н.в./. По пътя надолу срещахме доста хора, които окуражавахме /не Ви остава много до върха/, други разубеждавахме да ходят до връх Безбог, и ги пренасочвахме към Полежан, на трети обяснявахме, че не малкото възвишение под върха е връх Малък Полежан, но винаги с позитивни, вдъхващи увереност и оптимизъм думи.

vryh bezbog i disilishko ez.

В края на краищата се върнахме в хижа Безбог и като хора без особено богато въображение отново се настанихме на любимата си маса около дървения бар /при бай Слави/, където хапнахме с голямо удоволствие чорби и скара и естествено… +2,50 лв. Странно, не се чувствахме уморени и продължихме да пръскаме радост и светлина около себе си, като се запознахме с една симпатична група /1 мъж и 3 жени, на достолепна възраст, от Шумен/. Малко след това се видяхме и с бате Ниско. Изглеждаше унил и уморен, сякаш той, а не ние бяхме ходили 5 ч. и изкачвали вр. Полежан.

Все пак постепенно и той влезе във форма. Вечерта отново започнахме на терасата на хижата, по познатия, рутинен начин, когато внезапен дъжд ни принуди да влезем вътре в дневната стая. Там пък се беше събрала голяма част от плевенската група, която искрено се зарадва на нашата поява. Започнахме интересен разговор за планини, маршрути и планове, но както често е ставало и преди, желанието на бате Ниско да изпъкне, разказвайки за нашите „подвизи“ /особено, когато присъстваха и жени/, ставаше неконтролируемо и се опитваше да обсеби разговора. В някаква степен, беше чаровен в тези си усилия, но все пак, една много симпатична русокоса дама го „приземи“ със следната констатация: „Ама, теб те нямаше днес на върха!“. Както и да е, весела вечер се получи. Оттеглихме се по стаите. Аз тъжен, защото наближаваше края, Венци щастлив, защото му бях обещал, че на следващия ден ще посети минерален плаж в Добринище…

ДЕН 4. ХИЖА БЕЗБОГ – БАНСКИ ЕЗЕРА – ХИЖА БЕЗБОГ – ХИЖА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ – ДОБРИНИЩЕ

Сутринта беше доста облачно и мокро. Явно беше валял дъжд през цялата нощ. Подобен дъжд, само че от алкохолни напитки, валя и в нашите гърла предната вечер. Но нашите планове, така или иначе не бяха кой знае колко амбициозни. Просто една разходка до банските езера, които се намират близо до Поповото езеро. Този път, в пълен състав.

Безбожкия превал вече го нямахме за нищо. Просто от интерес засякох времето – 17 минУТИ от хижата. Пътеката ни беше напълно позната. Стигнахме до отбивката за Дженгалска порта, Валявишки езера и хижа Демяница и тръгнахме по нея /жълта маркировка/. Не след дълго видяхме езерата, по-точно едно, тъй като другото беше по-скоро локва, отколкото езеро. Тревата беше много мокра, нямаше условия за почивка и т.н. В този момент усетих нещо, което ме натъжи. Моите момчета нямаха търпение да тръгнем обратно, да слезем с лифта и да продължим вече по друга програма. И на това бях доволен.

bansko ezero

А гледката си я биваше. По пътя наобратно срещахме много хора и цели големи групи /дори имаше моменти, в които се изчаквахме за разминаване/. Повечето от тях бяха тръгнали към Тевно езеро, с намерението там да пренощуват. Замислих се, срещнахме, и то само в този кратък промежутък от време, не по-малко от 100 души. Ами хората от Демяница, от Вихрен, от Каменица??

Та, Тевно езеро, със всичките си усилия, надали може да подслони повече от 100. Аз съм спал на масата в столовата навремето, други в някакъв килер…, но все пак. По пътя срещнахме и култовия бай Любен от село Кремен /именно тогава го попитах за името/. Оказа се, че освен ненадминат майстор на овчето мляко и сирене, той е и тънък познавач на женската красота. Ние току що се бяхме разминали с група момичета от Чехия и Словения /явно те са го задминали по пътеката/ и „анализът“ му ми направи впечатление.

zavryshtane na bezbog

И така се завърнахме в хижата и си направихме една прощална снимка.

hizha bezbog

Кой знае кога отново щяхме да се появим в този прекрасен край? Време беше да се качваме на лифта. Пътуване около 30 минути. Използвах го, като си мислех за цялото мероприятие. Изпитвах смесени чувства. Бяхме на невероятни места, наистина, но на мен ми беше твърде малко, та ние реално направихме само 2 прехода.

Венци пък не беше доволен, друго си бил представял. Може би бърках някъде. Остаряваме ли вече? Оттук нататък? Ще го мислим. Време беше за пренастройване на съвсем друга вълна, пък и чувството на глад се засилваше, с приближаването до хижа Гоце Делчев. В ресторантчето на хижата хапнахме по една вкусна манджа и поехме към Добринище. По пътя купихме от едно място прясна пъстърва. Навремето, през 2007 бяхме отсядали в една много хубава къща за гости и Ел Доторе успя, чрез един негов приятел, да намери телефона. Оказа се, че се казва Къща за гости „Гергана“.

Обадихме се и за наша радост Гергана /така се казва собственичката/ каза, че с радост ще ни приюти и ни упъти как да стигнем. Настанихме се в тази чудесна и гостоприемна къща и беше време за минерален плаж. Времето много топло, бате Ниско неузнаваем, в приповдигнато настроение. Данчо се наложи да отскочи до Банско, за да се види със семейството си, които бяха отседнали там, така че тримата с Венци и Доктора, упътени от Гергана, сравнително правилно като посока /въпреки това се объркахме/, но не и като време /в този македонски край или хората ходят страшно бързо или нямат точна представа колко са например 5 минути/, се отправихме към минералните басейни.

Много хубаво място, с един голям басейн, както и по-малки, единият, от които с джакузи. Водата страшно минерална, предполагам полезна за всички наши ставни проблеми. За начало изпихме по един радлер лимон /въпреки, че това много не се връзваше с имиджа, който си бяхме изградили/, а след това съвсем влошихме нещата, като си взехме мента със спрайт, но според мен това са подходящи напитки за плаж.

Междувременно заваля дъжд, не чак порой, но в никакъв случай не и ръмеж. В такива ситуации се изискваше да се взимат бързи и ефективни решения. И докато по-голямата част от хората се изнасяше към сухи и закрити места, ние влязохме във водата и по този начин превърнахме дъжда в незначително и безинтересно за нас явление. Наложи се да постоим доста време. Аз поплувах малко, бате Ниско правеше фигури от синхронното плуване /на младини, когато бяхме още по-лигави, имахме навика да правим във водна среда, кратки „съчетания“/.

mineralen basein dobrinishte

bez ime

В крайна сметка дъжда спря, но и стана време да тръгваме. Тримата си направихме едно селфи, което ясно показва, какво всъщност му се иска на бате Ниско да направи. На връщане намерихме магазин, откъдето купихме някои важни неща за вечерята: узо, бира и салата. Трябва да отбележа, че къщата имаше много хубав двор с късо подстригана трева и дървени масички, както и барбекю.

Оказа се, че има още много други гости и трябваша да има някакъв ред в използването на BBQ-то. Ние, разбира се, предпочетохме да сме последни, защото бяхме легендарни със своите дълги аперитиви /с изключение на Йордан, той просто нямаше талант за тази работа/, пък и освен другите неща, възнамерявахме да си опечем и по една пъстърва. В края на краищата се стигна и до този момент.

BBQ

Венци, който винаги се стремеше неговите неща да са по-изчанчени, реши да си увива неговата пъстърва в бекон и да и пъха вътре някакви работи. Странна птица е той… Докато не изпихме всичката бира не се успокоихме. Това беше.

ДЕН 5. ДОБРИНИЩЕ – ДОБЪРСКО – ЮНДОЛА – ПЛОВДИВ

Тази година този последен ден беше малко по различен.
Първо, защото Йордан предложи да направим едно малко отклонение от пътя и да отидем до село Добърско, където на посетим една уникална малка църква “Св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат”, вместо да тръгнем направо за Пловдив, както правехме обикновено. Тази църква е доста интересна и за нея се оказа, че има доста факти, потвърждаващи, че тя е най-старата на Балканите /построена през 1122 г./. Иначе самите стенописи датират от началото на 17 век, направени от неизвестни зографи.

Cyrkva TS$TT Dobarsko1

Наложи се да изчакаме малко, тъй като в църквата имаше друга група. Изненадах се колко много посетители има. Но не ни беше скучно, защото самият двор беше доста живописен. Църквата е малка /както разбрахме, такъв тип постройки се наричат трикорабни базилики/, но много богата на стенописи, които не бяха безразборни, а следваха определена хронология и логика, а и самият разказ на екскурзоводката беше твърде интересен, като тя не пропускаше, с някои свои описания, да създаде и атмосфера на известна тайнственост и мистериозност.

Cyrkva TS$TT Dobarsko2

После спряхме и в Юндола, за кафе и, за да купим по някое сладко и мед от лелите-помакини.

Втората разлика беше, че не се чувствах тъжен и депресиран, както обикновено, когато се прибирахме. Това беше, защото след няколко дни ми предстоеше една екскурзия в Рила. Щях да посетя непознати места и да скоча в „непознати води“. Щях да се впусна в това приключение одухотворен и го очаквах с голямо нетърпение.
Следващата година? Не е ясно, дотогава има много, много време…

Коментари

Ще харесате и това