Невидимите уроци на планината

Публикувано от
Зареждане на …

Връх Ком над Берковица

Онзи ден попаднах на мисъл, която ме развълнува: „Знаеш, че си на правилния път, когато нямаш никакво желание да се върнеш назад!“

Винаги съм бил на път. Детството ми премина между равнината и Балкана. Живял съм сред просторните равнини и долината на р. Огоста и под високите върхове на Западна Стара планина. От години живея на морето. В този смисъл, от географска гледна точка, не ми липсва територия. Знам как е на различните места. Знам какви са зимите в равнината, на морето и в планината. Изпитвал съм ги с тялото си, усещал съм ги със сърцето си. Знам какви са летата на морето – дълги, весели, темпераментни. Мога да ви разкажа и за есенната меланхолия края брега, когато морските хора приличат по-скоро на унесени, леко тъжни, загледани в очакването на следващото пъстро лято.

Мога да пиша дълго и за равнината, за нейните студени зимни прегръдки, за пролетните й капризи, за безмилостното слънце през лятото, което само вечерите с неизброимите звезди на небосклона могат да оневинят. Звездите в равнината са толкова близо, че ако протегнеш ръка, ей така, без никакво усилие, ще ги докоснеш. Лунната пътека грациозно вае своя кротък танц върху реката. Жабите крякат ли крякат, не спират! И старческа деменция не може да изличи спомените, които ражда равнината. Уханията на нощните цветя, красотата на залеза. Слънцето над хоризонта там е огромно, няма къде да се скрие и се спуска бавно, много бавно към земята. Сякаш се покланя, за да ви отдаде чест. Не съм виждал другаде такива залези. Когато потеглях от нея към планината, знаех, че съм на правилния път, но знаех още, че той е двупосочен. Знаех, че стига до планината и се връща отново към равнината. Няма две мнения – правилният път е двупосочен!

Ако знаете само колко обичам планината! Няма по-сладка вода и по-чист въздух като тези в планината. Планината е оазис. Може да те подслони, да те нахрани, да те освежи. От малък с приятели бродим из горите тилилейски и хич не съжалявам, че детството ми, а по-късно и тийнейджърските ми години, са преминали с одрани колене, ръце и лакти сред буковите масиви на Берковския Балкан.

Навремето дядо ми, светла му памет, беше военен в едно поделение на ВВС в село Габровница, от което днес е останала една дълга писта, покрита с бурени и изтърбушени постройки, някога – военни бази. Поделение, за което днес и спомените дори бледнеят, макар да са минали не повече от 40 години.

Преместил се дядо ми от равнината в планината. Точно поради тази причина – в планината е най-хубавата вода и най-чистият въздух. Лично ми го е казвал. Това преместване му е коствало ежедневно пътуване от Берковица до Габровница с влак (разстояние около 50 км). Той никога не е имал кола. Всяка сутрин е ставал в 4:30 ч! И петлите не стават толкова рано! Пътувал е до поделението, където е имал сериозни задачи. Дядо беше офицер с чин подполковник – висок чин, предполагащ големи отговорности.

Той обичаше да ме води сред природата. Взимаше кучето и бинокъла. Сядахме някъде на открито, откъсваше си стрък трева и я слагаше между зъбите си. После дълго гледахме с бинокъла и ми разказваше за местностите, които виждаме. Какви са особеностите на терена, какви животни има, какви случки е преживял там. Той беше и ловец. Водеше ме на лов, даже от време на време ми даваше да гръмна с пушката по някаква нежива цел. Не успя да ме направи ловец, но успя да възпита у мен чувство към красивото. Благодарение на него, докато съм на тази земя, никога няма да забравя, че човек трябва да е близо до природата, за да се чувства щастлив.

Дядо ми имаше лозе край село. Какво лозе само! Под конец поддържаше всичко. Почвата, стеблата, колците! Там си направи голяма дървена колиба. Да има къде да си полегне и да си почине в горещите летни дни. Над колибата растеше прекрасна бяла череша, където обичах да се катеря…

Много бързо пораснах. Станах студент и пътят ми (отново двупосочен) от планината ме отведе в големия град. Идвах си при всяка възможност, но бях започнал да навлизам в живота, да усещам трудностите му. Случвало ми се е да ми е много тежко, да ми е трудно, да няма на кого да разчитам, да трябва да се справя сам. Знаете ли как успявах? Много просто, бях си запаметил в съзнанието отделни картини, които са ме карали да се чувствам щастлив, и в трудни моменти ги виках на помощ.

Такива са старата дядова колиба на лозето, отрупаната с плодове череша, гледката от баира към равнината, вкуса на тревата между зъбите (винаги си късам стръкче трева), глътка студена вода в планината, глътка свеж въздух в дробовете високо горе, вкусните гозби на баба, щурците под прозореца в топла лятна вечер. Ето тези мигове ми носеха успокоение. Знаех, че те са толкова прости, че ей сега, като приключа с тези ангажименти, като се справя с трудностите, ще отида и ще бъда щастлив.

Веднъж дядо ми обеща, че ще отидем и ще преспим в колибата на лозето. Каза, че ще си напалим огън и ще си сготвим боб в гърне. Това е единственото обещание, което не спази. За съжаление животът не стига за всичко. Понякога е прекалено кратък. Когато дядо вече не беше между нас, отидох до лозето. Колибата я нямаше, беше разграбена и унищожена. По нищо не личеше, че тук някога е имало хубава и здрава колиба. Само черешата още си беше там, напращяла от белите си плодове, подвластна на природните закони и незасегната от човешкия вандализъм. Много отдавна не съм ходил там. Става ми мъчно, дори и сега, докато пиша, ми става мъчно и очите ми се запотяват (нали така се казва по мъжки, когато ти се плаче?), а не искам да е така.

Един ден се качих на влака от Берковица за село. Същият този влак, с който дядо ми е пътувал толкова години. Влак без купета, просторни коридори. Срещу мен на седалката седна възрастен мъж. Заприказвахме се. Знаете как става по влаковете. Човекът заразказа, че бил военен, че служил в Габровница. Попитах го дали познава дядо.

– Подполковник Живков Ви е дядо! – рече той. Сякаш не беше възможно това да е вярно. Кимнах с глава – Знаеш ли, синко, той беше голям човек. Командир, който не командваше, а възпитаваше с личен пример.

Замислих се колко беше вярно всичко това за дядо. Никога не ми е казвал, че е прекрасно да обичам природата, че е хубаво да дъвча трева, че природата действа усмирително, че завръщането към корените е най-голямото завръщане, че да имаш колиба на лозето не е срамно, срамно е да ти я разрушат. И още, че когато пътуваш с влак, чувстваш повече, отколкото с кола, че гледките и спомените, онези моменти на безгрижно щастие, когато си само ти и Тя, природата, никой не може да ти ги отнеме. Те са сакрални, твои и на никой друг!

Дядо никога не ми е казвал кое е правилно и какво как да правя. Показвал ми е той как го прави. Това е най-удивителният начин за обучение, който някога съм виждал. Точно така възнамерявам да показвам на дъщеря си нещата от живота. Това е методиката на обучението по живот на дядо. Правеше това, което му харесва, без да притеснява и да налага мнение над другите, а е могъл да го стори. От него знам много мъдри мисли, но една си спомням винаги, когато попадна в малоумна ситуация – „Дай на простака власт, за да му видиш акъла!“, а днешно време простаци да искаш.

Ще бъда ли и аз като дядо?

Пътят ми към този момент изглежда еднопосочен. Живея край големия бряг и ситния черен пясък на бургаските плажове. „Дишам, работя, живея“, както би казал поетът. Но това е на пръв поглед. Вторият поглед отново ми показва пътя назад. Към планината, после към равнината. И това е планомерен и контролиран процес. Не се отказвам от корените си. Ако чрез този текст имам възможността, бих искал да кажа на всяка скитаща по света уморена душа: „Приятелю, не се отказвай от корените си. Планирай си времето така, че да можеш да се връщаш вкъщи, защото твоето вкъщи е най-хубавото и най-огромно нещо, което имаш. Дори някой да е разрушил колибата ти, той не е отнел спомените ти за нея. Животът отнема материалните неща, в най-добрия случай ги заменя с нови, но не отнема спомените. Човече, не е случайно, че си се родил точно там, където е трябвало да се родиш, че си живял точно там, където си живял. Просто намери начин и се върни. Стани отново малък, стани дете!“

Преди година си купихме вила в планината. С голям ентусиазъм със съпругата ми влагаме емоцията в това да съграждаме дом. Ако беше жив дядо да види къщичката, щеше да ми каже: „Браво, сине! Чудесно нещо си направил.“ – по онзи негов начин – без много емоции, без излишен ентусиазъм, дори без видима усмивка на радост. Защото за него истинските мъже не показваха чувствата си. Истинските мъже се разбираха само с поглед. На неговия език това щеше да означава: „Безкрайно се вълнувам, че си избрал този път, момчето ми, че намираш начин пътуването ти да е като бумеранг, който винаги да те връща към дома, че пътят ти никога не е еднопосочен, че си успял с личния си пример да накараш твоето момиче да заобича планината и равнината. Приятно съм изненадан, че жената, с която споделяш живота си, казва на Берковица „вкъщи“, а на Владимирово „село“.

Ех, дядо, само ако можех да ти кажа, че всичко това е благодарение на тебе и твоите невидими уроци. Надявам се някой добър ангел да отнесе думите ми на небето, а също така да ти позволи да надникнеш отгоре и да видиш малката си внучка, която е невероятна кокетка. Онзи ден дойде при мен и ми заяви:

– Чао, татко, тръгвам! Попитах я къде отива, а тя знаеш ли какво ми каза? Няма да повярваш!
– „Бековица!”. Още не може да казва „р“, но е голяма сладурана!

Как беше онази мисъл: „Знаеш, че си на правилния път, когато нямаш никакво желание да се върнеш назад!“ Благодаря на Бога, че никога не съм бил на „правилния“ път, че винаги в платното ми за движение е имало две ленти. По едната стигнах сам, по другата се връщам с още двама души. Жена ми и дъщеря ни, които приемат пътя ми и за свой.

Автор Горан Атанасов, goranatanasov.com

Зареждане на …