На Вихрен

Денят е 09 октомври 2016 г., дестинацията е връх Вихрен, а времето е отлично. И под отлично имам предвид, че е достатъчно студено, за да откаже масовия турист и в същото време не чак толкова, че да създаде някакви сериозни трудности.

В 05.30 сутринта алармата на телефона иззвънява, за да ме събуди за едно отдавна чакано изкачване – това на първенеца на Пирин. Всичко е подготвено още снощи и отнема само няколко минути, за да вляза в колата и да се впусна по празните улици на София, по това време на денонощието и ден от седмицата. Коли почти няма. Яхвам магистрала Люлин, която ме води безпроблемно чак до Благоевград.

Продължавам по вече двупосочния път по дефилето. По навик винаги се движа с GPS, без значение дали познавам пътя или не. Този път не го включих и резултатът беше налице. Свих по-рано от нужното за Симитли. Но какво пък, кога друг път ще го обиколя целия? Пътят към Банско не е натоварен и това позволява бързо придвижване (с разрешена скорост, разбира се). Влизам в града и поемам към хижа Вихрен, а билото на Пирин вече свети в златно от лъчите на изгряващото слънце.

Малко преди да стигна хижата телефонът ми звъни. 6-годишният ми син вече се е събудил и няма търпение да ме чуе по Skype. Изненада има 3G! Минути след 8 ч. паркирам пред хижата. Вече има няколко коли и маневрите трябва да са малко по-прецизни от обичайното. Тук винаги е така.

Група приветливи млади хора ме разпитват откъде съм и накъде отивам. Много обичам така. Благоевградчани тръгнали да качват Муратов връх. Време е за тръгване…

След неуспешния опит от преди няколко години сега имам далеч по-добра подготовка. Хващам правилната пътека нагоре и съм съвсем наясно какво ме очаква. Все още е студено. Тодорка хвърля сянка и въздухът все още реже при все по-дълбоките вдишвания, които правя.

Следват крачка след крачка – 1, 2, 3 … 100, 101 … 301, 302 … Безброй са! Но не и чак толкова много, както при изкачване на други върхове, като Руен да речем. Пътят е дълъг 3.3 километра и отнема средно около 3 часа. Денивелация 1 километър. Равно няма, почти…

Колкото повече се изкачвам толкова по-хубаво става. Слънцето успява да се покаже над Тодорка, мъгла е застлала Банско. Лека отмора на Кабата, сравнително по-равно е, но за малко. После пак право нагоре. До един кръстопът, в който се събират няколко пътеки, а Вихрен се открива за първи път в цял ръст.

От тук изглежда като великан, огромен, легендарен и божествен. Тук се изпарява цялата умора. Предстоят финални усилия по гърба на този Гъливер. Пътеката се вие ту в едната, ту в другата посока, за да изчезне и пак да се появи и така до самия край.

Часът е 11:10. Аз съм на върха, на върха съм! На Вихрен!

Оценката ни за сложността на маршрута (1-лесно, 5-трудно)

Коментари

Ще харесате и това