Мусаленският Зевс

мусала

В мразовитите зимни нощи, когато светлините на прозорците гаснат една подир друга, а вятърът свири в комините и навява сух сняг край плочниците на безлюдните улици, неволно си спомням за самотния метеоролог от наблюдателницата на рилския първенец. Може би тъкмо в тоя миг той; пълзи в снега към метеорологичната клетка при тридесет градуса студ под нулата, завързан с яки въжета, за да не го отвеят бурите като суха вейка в зиналите под него бездни. Ще стане отново към два часа след полунощ, ще излезе през покрива на затрупаната в снега наблюдателница и пак ще пролази до уредите, в които сякаш ври и увира самото време. После ще се прибере в малката си стаичка и ще
потъне в размисъл.

Чудни са тия метеоролози, които бдят в приоблачната наблюдателница, кацнала като гъба връз голото теме на връх Мусала, на 2925 метра надморска височина. Светът навярно изглежда по-друг на тях, свикнали да го гледат тъй отвисоко и издалече. И самотата не им тежи. Тя ги тласка към размисъл, а неспирната борба с природните стихии ги прави рядко волеви и смели. Те знаят само да побеждават. защото нямат друг избор, и у тях отдавна е изчезнало вроденото в човека чувство на страх. По това се отличават от другите смъртни. Не се боят от мълниите, които трещят над главите им, нито от наелектризираните уреди, които съскат и искрят при магнитна буря. И те като някогашния Зевс от Олимп сякаш отприщват фурните, развързват мълниите и с трясък ги пращат надолу, към низините.

От две-три години на връх Мусала се издига една нова международна космическа станция, снабдена с нови уреди и обслужвана от повече хора. Друг бе животът на метеоролозите от старата наблюдателница, прекарали самотни месеци и години в нея. Извисени като Зевс, те все пак бяха твърде земни същества. И не приличаха на олимпийския бог. Васил Даркев бе премного млад — едва на двадесет години,— за да има неговата гъста и чорлава брада, и бе твърде жаден за живот, за да гледа на света с олимпийско спокойствие. Кирил Манов, с лице на постник и коси на светец, бе твърде мълчалив и кротък, за да властвува сам от върха. Ильо Гичев има смугло монголско лице, гъста брада и гръмовен глас, но той е прекалено голям веселяк и не му приляга да всява страх у хората. Единствен Игнат Котаров се приближава по нрав и нравственост до своя олимпийски прототип — той бе нашият доморасъл мусаленски Зевс, макар и да ходеше с гумени цървули.

Игнат бе прекарал почти цялата 1941 година като метеоролог на рилския първенец. През пролетта на 1946 година, – когато Васил Даркев слезе в хижата, а Кирил Манов още не бе обучен като наблюдател, Игнат пак възлезе на върха и остана там през лятото. И живееше в облаците не само в буквалния, а и в преносния смисъл на думата. В самотата си, захвърлен като изтръгнат от ядрото атом в безмълвните висини на наблюдателницата, почти винаги сам, пък и с твърде буден ум, за да тъне в леност, той си бе изковал много и различни принципи, едни от други по-строги и категорични, които му служеха като ръководно начало в живота. Ала не спря дотук и се опита да вмести целия свят и всички хора в принципите си. И с това сякаш сам се отлъчи от света.

Бедата не би била тъй голяма, ако Игнат не беше така напълно убеден в безпогрешността на принципите си или ако имаше за две капки търпимост към чуждите възгледи. Влюбен в съвършенството, той искаше хората да бъдат малки богове и ги посрещаше с открити обятия, но подир някоя и друга минута, когато несъвършенствата им на обикновени простосмъртни хора започваха да прозират и в думите, и в делата им, разочарованият метеоролог ги изгонваше от наблюдателницата. Тъй и Зевс бе прокуждал боговете с искри от гняв в очите, които подпалвали мълниите!

Този текст е част от разказа Мусаленският Зевс и книгата Скици из Рила на Асен Христофоров.

ОТ ТУК можете да изтеглите цялата книга.

Коментари

Ще харесате и това