Към корените

Дълго бях потънала в самота, тъжни мисли, стигащи до крайност, когато разбрах с всяка фибра на тялото си, че спасение и утеха ще намеря там… в Родопите. Макар,че разполагах само с ден за “лечение’ аз жадно се вкопчих в лекарството Родопа. Рано сутринта следвах извивките на пътя- гъсеница към Наречен, а духът ми тържествуваше, че съм намерила най-верния път към себе си- този към родната планина. Неусетно прелитайки край спокойните есенни води на р. Асеница се озовах на разклона за с. Павелско и Хвойна. /Ропката/. Вече знаех къде е параклисът построен от моята прабаба Елена Пидакева, издигнала го след съновидение…

Тръгнах уверено към него- исках да получа сила и благословия от предците ми..А параклисът “Архангел Михаил” стои гордо издигнат над реката, устоял на бури и пек, щедро приютявайки всеки дошъл с добро и молитва!

Благодаря ти, моя прабабо! Благодаря ти,че си посяла вярата и увековечила Пидакевския род!
В кафенето на разклона се заговарям със собственичката, от която купувам бурканче сладко от боровинки- тя ми споделя рецептата. Но мен ми топли сърцето “благаткия” разговор, галещите думи- родопския говор е песенен дар за душата ми. В него се разлива мекотата на Родопа планина, мекота идваща от зелените ливади или от дъхавото сено, мекота слизаща от синьото небе, за да завие нощем зелените върхари, мекотата, с която те милват родопските песни…

Забързана поемам пътя към дома…към любимото Чепеларе. Посреща ме усмихнато и добро. Отварям вратата на колата и вдишвам най- желаната глътка въздух. Тази- с родопски привкус! Усещам аромата на бориките и техните шишарки пъплещ изпод комините на сгушените къщи и рисуващ своя празничен хоровод към небето…Колко е хубаво, хубаво!

Сякаш Андерсен слиза в съня ми…
Нетърпеливо поемам по “Пътеката на здравето”. Есенният ден е слънчев и осветява във фокуса на своя небесен прожектор зелените ливади, все още пазещи спомена за дъхава мащерка и детски смях. Колко спомени разгръщам в страниците на моята душа- книга? Ето тук на този завой лятото намерихме пачи крак, а тук разквасихме уста с борова вода от извора…От тази поляна брахме риган… Гората пазеше в своя албум нашите снимки- спомени и щедро ги разгръщаше, припомняше, но и прибавяше нови…

Мъдрата родопска гора! Та тя пази спомени от далечни времена, тихо ни ги нашепва. а вятърът ги поема и разпръсква както семена от шишарки над Карлък, Перелик и Персенк, за да никнат в сърцата ни и в днешния ден.

Пътеката завършва до параклиса “Успение на Пресвета Богородица”. Какво по-хубаво след подобна разходка по пътеките на Слънцето да чуеш и звън на камбана! Та нали учените доказаха, че Слънцето има ритъм, има и глас, а именно- глас на камбана!!!

Но не! Празникът за мен бе пълен. Край параклиса се бяха събрали възрастни жени, стари познайници от лятото, с ръце като ” копита’/перефразирам Хайтов/, които ме поканиха на своята трапеза- раздавка. Едни раздаваха за ” Бог да прости”. а други за здраве.Е,ето как човек може да сети душата си пълна с обич и доброта. Това бяха възрастни жени “изкутили”/отгледали/ своите деца и внуци, но не зазидани в къщите си, а извисени до небесата с обичта си към родното и Бог.

Разказваха своите спомени- въглени за близки и роднини, връщаха се в детството и тръгваха по Чала и Караманица, преметнали торбата на живота да търсят себе си…Спомняха си бащини съвети и майчина милувка, постилаха халища-спомени от раклите на своето минало, за да минат още веднъж по тях и да разберат мъдростта на живота. Участвах тихо, но със сияещо сърце в най- чудния спектакъл- под родопското небе, с най- истинските артисти- родопчанци, едри като борове, издигащи със своите светли животи подиума- ливада високо горе, натам, накъдето лети “Излел е Делю хайдутин”…

Не мога да не спомена и “яце благото пататце’ /много вкусните картофки/, с които ме нагостиха . най-обикновени, дребънки, а много вкусни, та чак сладки.Е, родопска хубост!

Този ден ще остане паметен за мен. Той ми показа, че не съм сама. Дори и да няма никой до мен- винаги ще мога да разчитам на прегръдката на родопската гора! Тя ще ме наметне със своя шал от спомени и тихо ще ме утеши…

Родопа, ти звездна кърмилнице
закичваш ме с песни- зора.
И знам ще светлее и утрото
щом чанове бият в сърцето ми
и сещам се жива вода…

към корените

родопи

286886_272178272798816_5762262_o

539252_508655062484468_1576251023_n

547707_508241135859194_801040558_n

<602970_594550343894939_1993506149_n

10262131_959425327407437_9037893237739560092_n

10351166_959435557406414_937556637840949781_n

10440727_959435354073101_8383262689883988149_n

10440908_959425154074121_6546262921333629820_n

10678448_959434307406539_907539545788942775_n

Автор Паолина Константинова Стойчева-Пидакева

Този пътепис участва в конкурса “Аз и планината”

Коментари

Ще харесате и това