Ком-Еми, не! От Петрохан до Гара Лакатник

Публикувано от
Зареждане на …
Този разказ е част от пътепис, разказващ за моя опит да направя Ком-Емине. Ако сте пропуснали да прочетете историята до сега, можете да го направите тук:

От идеята до началото
Газ до връх Ком
Началото

07 юли 2019 г. | Проход Петрохан – Село Гара Лакатник | 31 км. за 08:21 ч.

С началото на новия ден беше време същинският преход да започне. Събрахме багажа и слязохме за закуска, която бях предплатил още преди месец. Оказа се, че няма как да ни направят закуска, защото нищо не е останало за ядене. Доста се учудих, защото нямаше навалица в къщата, а на всичко отгоре тя е на път и доставките не са трудни, както на високопланинските хижи. Както и да е, не ми се разправяше, а и на прохода Петрохан и много добър план Б.

На самия проход има заведение, което работи денонощно. Хапнахме вкусни мекички и неудачите отпреди малко бяха забравени. Сега беше време за раздяла със семейството, което щях да видя, чак след три седмици. От една страна се радвах, че моето приключение по Ком-Емине започва, но ще ви излъжа ако ви кажа, че не се натъжих от раздялата. Доника явно се е научила да усеща тези неща за годините, в които сме заедно и навреме ме подкани „Хайде, тръгвай, тръгвай!“.

И тръгнах нарамил вече тежкия Ташев от чешмата на Петрохан, където се напих хубаво с вода. Влязох в гората и бързо стигнах до мочурището малко преди хижа Петрохан. Хем го знам и пак не минах без да се наджапам малко, та се наложи леко да го заобиколя, но след дъжд качулка.

Точно преди да стигна до хижата, откъм нея видях да се задават две жени на средна възраст с малко кученце. Движеха се в посоката, от която идвах аз.

– Момче, натам ли е Лакатник?
– Всъщност е натам
– упътих ги аз, сочейки вярната посока.
– Ооо, добре че те срещнахме. Как щяхме да се заблудим само. Ти накъде отиваш?
– И аз съм се запътил към Лакатник.
– Браво. Като ти гледам екипировката, ти ще стигнеш 4 часа преди нас.
– Никога нищо не се знае
– отвърнах и им пожелах лек път. Аз планирах да съм в Лакатник около 18 ч. и 4 часа след мен означаваше да стигнат по тъмно, но те си знаеха най-добре. През следващия час ги виждах да се задават иззад хълмовете, които вече бях отминал, но после ги изгубих.

Пътеката след хижа Петрохан познавах добре. След кратко изкачване в гората бързо се излиза на откритото било и става лесно и приятно за вървене. Върви се по широк черен път, който позволява по-висока скорост на вървене, но недостатък е липсата на сянка и вода. Подухваше вятър и не съм брал ядове с жегата, а вода си имах достатъчно.

Неизменно през този ден си представях предишното ни преминаване в този участък и премеждията, които имахме и за които ви споменах в предходните части от пътеписа. Беше приятно, защото си спомних за удовлетворението от преодолените трудности, а този път имах възможност и да се порадвам повече на природата.

Тази част на маршрута е много хубава. От тук могат да се видят Ком и кулата на Петрохан, които остават назад. Видимостта към Витоша, София и Рила е добра, а Понор се вижда като на длан непосредствено долу в ниското. На север пък пленяват малките купчинки от къщи в Дунавската равнина. Хубава е нашата Родина, много е хубава.

Но ако си мислите, че един поход като Ком-Емине е само гледки и поетични въздишки, то боя се, че ще трябва да ви разочаровам. Някъде след 3-тия или 4-тия час от прехода усетих, че раницата ми тежи доста. Отчитах, че съвсем естествено ще ми трябва време за да свикна, но сериозно се замислих за оптимизация на теглото и премислях от какво да се отърва. А такава възможност щях да имам съвсем скоро.

Приятната част и гледките по маршрута в този участък свършват при Червената локва. Че е локва – локва е, но не виждам защо да я наричаме червена. Съвсем обикновена кална локва си е. Това място е ключово, тъй като увлечени от приятния път и доброто темпо може да подминете отклонението вляво, което предстои непосредствено след локвата, пък била тя и червена. Следва доста неприятно спускане, след което се влиза в гора. Малко преди гората видях, че наляво има отклонение с три метални кола в посока хижа Бялата вода, което липсва в картата на kade.si. Мислено отбелязвам, че трябва да проуча този маршрут и продължавам по пътя си.

Съвсем скоро някой беше подновил маркировката в този участък. Доброто възпитание изисква да благодаря за положените усилия. Наистина няма шанс човек да се загуби тук. Здравият разум и чувството за естетика налагат да отбележа все пак, че е малко прекалено. Има отчески с маркировка буквално на всяко дърво, а на някои дървета има по две и повече маркировки. Но хайде, туй да е кусурът, а пък и кой съм аз да търся сметка.

Излязох на голямо сечище, да много се сече в района. Не съм компетентен да оценя дали е в разумни параметри, но определено прави силно впечатление. На места пътят е изровен от тежките камиони и се върви трудно. Потюхках се малко в стил „съсипаха я тая държава“ и поех по пътя си, който ме водеше към затворената отдавна хижа Пробойница. Вървях бързо, защото нямах търпение да видя в какво състояние е. Тя е една от любимите ми хижи, където съм отпразнувал може би един от най-хубавите си рождени дни.

Вече беше доста горещо. Приятният повей си беше останал горе на билото, а тук долу беше останала само жегата и неприятния задух. Утеха са все пак гората, свежият ромон на река Пробойница и студената вода от няколкото чучура.

Заварих хижа Пробойница безлюдна и занемарена. Все пак беше в по-добро състояние, отколкото очаквах. Почти нищо не е останало вътре, но конструкцията и прозорците са запазени. От една извехтяла карта на входа успях да потвърдя цвета на маркировките в района, което ще ми е от полза за следващи проекти.

Разгледах, хапнах и си починах. Постоях може би половин час, за да възстановя силите си. Сетне поех отново в посока село Губислав. Малко след хижата съвсем умишлено се отклоних надясно по един път. Исках да проверя дали е проходим, за да можем да възстановим жълтата маркировка от хижата към село Заноге, Заселе, Вазова пътека и Гара Бов. Така стана и малко по-късно през лятото, сложихме и няколко табели. Още работа имаме там, но напролет живи и здрави.

За пътя до Губислав не мога да ви разкажа нещо кой знае колко интересно. Широк черен път, достъпен и за лек автомобил. Позволява да се върви много бързо, но задухът и жегата бяха много неприятни. Въздухът не помръдваше, а слънцето печеше отгоре и нямаше къде да му избягам. Затова и много се зарадвах на чешмата в центъра на селото. Добре пийнахме от нея заедно с една пчела – веднъж тя, веднъж аз и така се редувахме. Ако приемете съвет от мен – тръгнете ли на Ком-Емине, пийвате хубаво вода на всяка чешма, която срещнете. Много вдига морала.

Тук на спирката видях нова собственоръчно направена от някого указателната табела със стикер рекламиращ БТС. Сетих се за състоянието на хижа Пробойница, от която идвах. Хем ми стана смешно, хем ме хвана яд.

Беше неделя след обяд и уцелих разписанието на маршрутката. Така докато си почивах на пейката успях да видя как вероятно половината жители на селото се качиха. А пък аз будалата продължих пеша вече по асфалт.

Противно на общото мнение, аз обичам да вървя по асфалт и нямам проблеми с това. Това ми позволи да вървя с 5.1-5.2 км/ч, което ме устройваше идеално. След известно време обаче пътеката се отклони вляво и остави пътя да се вие по собственото си направление. Можете да останете и на него, но удължавате значително разстоянието, а нали всеки метър е важен. Така или иначе малко след това двата варианта отново се събират, за да поемат край рибарника и Синия вир към шосето Своге-Мездра.

Използвах този скучен участък от маршрута, за да уточня в движение някои логистични въпроси. Свързах се с хижа Лескова и хижарят потвърди, че ще е горе и ще изнесе храна, което беше супер. Обадих се и на нашите, с които имах уговорка да се чакаме малко преди ресторант Пещерата на шосето, за да ми дадат някои неща, които смятах за излишни да нося първите два дни с мен.

Реших и един друг проблем. Вървейки все на изток към морето, комеминеецът е обречен слънцето му да е все отдясно. Въпреки, че се мажех обилно с фактор 30 това се оказа недостатъчно и изгорях малко накриво само от едната страна. Заръчах на Стилиян да ми донесе фактор 50. С него и Светльо щяхме да се срещнем утре сутринта на Гара Лакатник, за да повървим заедно няколко дни, което беше супер, защото нямаше да съм сам.

Всичко вървеше по план и 17:20 ч. бях на уговореното място край един от мостовете на Искър за Лакатник да чакам нашите. Раницата ми беше натежала повече отколкото очаквах и не взех някои от нещата, които ми бяха донесли. Спалният чувал падна първа жертва. 800 грама в повече ми се струваха цяло бреме, а я ми потрябва – я не. Бях го купил, заради несигурното спане на едно-две места в източната част, но сега не го взех. Щях да му мисля на място според конкретната ситуация. Оставих им и някои неща, които вече бях взел със себе си. Един вид направих малка оптимизация на теглото.

Казахме си традиционните думи на сбогуване, с оглед това, което ме очакваше и се разделихме. Поех по моста, направих няколко снимки на Лакатнишките скали и се закатерих към мястото ми за нощувка за вечерта – къща за гости Драганови. Почти веднага стигнах до ЖП прелеза, чиято бариера беше спусната и чакаха коли за да преминат. Нищо не ми костваше да пресека пеша, но изведнъж почувствах порив да спазя най-чинно забраната за преминаване и да изчакам наравно с колите. Към това ме подтикна не само будната ми гражданска съвет, но и една пейка разположена далновидно под дебела сянка.

Мина влакът, а след него аз и останалите автомобили. Запътих се към Драганови, но в бързината съм пропуснал мястото, което беше малко тъпо от моя страна, защото е най-хубавата къща в махалата, но който няма глава има крака. Така или иначе стопанката ме упъти по телефона как да намеря мястото и излишното ми вървене беше минимално.

За къща за гости Драганови и нейната стопанка мога да кажа само суперлативи. Хубава баня, топла вода, чисти стаи и чаршафи. Всичко необходимо за една пълноценна почивка. Изпрах се и се подготвих за следващия ден. Нагостиха ме с хубава вечеря – скара, картофки и салата, сервирани в прохладна градина с изглед към скалите. Порових из социалните мрежи, за да споделя впечатленията си до тук с роднини и приятели. Така неусетно стана време за лягане. Утре ме очакваше среща със Стилиян и Светльо и прогнозите за първия дъжд.

Очаквайте продължението, водещо към хижа Лескова.

Зареждане на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.