Ком-Еми, не! От Гара Лакатник до хижа Лескова

Публикувано от
Зареждане на …
Този разказ е част от пътепис, разказващ за моя опит да направя Ком-Емине. Ако сте пропуснали да прочетете историята до сега, можете да го направите тук:

От идеята до началото
Газ до връх Ком
Началото
От Петрохан до Гара Лакатник

08 юли 2019 г. | Село Гара Лакатник – хижа Лескова | 30.5 км. за 10:36 ч.

Както става на такива преходи – алармата звънва и трябва да ставаш. Хем ти се иска да полежиш още малко, хем те тегли да тръгваш на път. В случая, нямах оправдания да се излежавам защото станах в 8. Нямаше и за къде да бързам – очаквах моите другари по съдба да пристигнат на Гара Лакатник с влака в 9.

Стегнах багажа и поех към центъра на селото. В къща за гости Драганови или всички все още спяха или вече бяха се заели с ежедневните си задължения. Така или иначе нямаше с кого да се „сбогувам“, но си обещах че пак ще дойда тук. Добро място за почивка, дори само за семеен уикенд.

Времето беше мрачно и изглеждаше, че прогнозите за дъжд ще се сбъднат. На центъра на селото има чешма с пейки и беше удачно място да чакам спътниците си край нея. Съвсем леко заръмя. Беше интересно да наблюдавам как Гара Лакатник се събужда за работния си понеделник. Всеки се е запътил на някъде да свърши нещо, но разбира се това не беше повод обичайните бързи разговори между познати да бъдат пренебрегнати. „Ооо, къде си, бе?!“, „Как е?… А-а-а така!“. В големия град това го няма. Само тук където отношенията между хората са се запазили, малко или много, това все още е възможно.

Но дори аз като случаен зрител на това „реалити“, не останах изолиран от делничния дневен ред. Така както си седя и наблюдавам социалните процеси, виждам как от сградата отсреща към мен се задава едно момиче. Усмихва се и подава ръка:

– Здравей, ти си Радо, нали? Аз съм Цането.

Подавам ръка, не знам какво да кажа и мислено се опитвам да си спомня, откъде е възможно да се познаваме. Явно погледът ми е бил достатъчно объркан, защото тя добави.

– Аз съм в местното туристическо дружество Репей Лакатник. Заедно с Мария сме, участваме в БПС…

– А-а-а, здравей – казвам, докато пъзелът най-сетне успява да се нареди в главата ми. Сетих се, вероятно ме е познала по логото на тениската 😊 Беше приятна среща. Обсъдихме ситуацията в района, преходи, преживявания. Разказа ми за местните им инициативи и какво са планирали занапред. Пожела ми успех и се шмугна обратно в сградата насреща.

Малко остава, докато пристигнат моите спътници, затова ще използвам времето, за да ви запозная накратко с тях. Стилиян е мой приятел още от детските години. Преживели сме какво ли не и планинарстването с него е удоволствие. Ходи рядко, но за сметка на това е израснал в планината и там се чувства в свои води. Комуникацията е лесна и обогатяваща. Другият младеж се казва Светльо. Не го познавам, той е приятел на Стилиян. По принцип имам едно наум (вече), когато тръгвам на по-дълъг преход с човек, когото не познавам. Кой го знае що за човек е? Я ще бърза, я ще се влачи, я кой знае какво. Затова и избягвам големите организирани групи. Трудно човек може да напасне желанията си с много хора наведнъж, още по-малко в планината. Така или иначе Светльо ми е представен като готин пич и спортна натура. И за времето, в което вървяхме заедно се убедих, че е точно такъв.

Ето ги, пристигат. Здрависваме се и правим последни подготовки преди да стартираме. За щастие сме на центъра на селото и има няколко магазинчета, от които човек може да си набави забравеното в последния момент. Тук няма как да не ви разкажа за 50 литровата раница на Светльо, която беше опъната до краен предел от багаж. Съгласихме се дружно за негова сметка, че голямата раница и малко багаж събира.
Вече сме готови. Планът е те да вървят с мен до Ехо и после обратно в цивилизацията. Но нека го караме стъпка по стъпка. Първата цел е хижа Тръстеная.

Започнахме бързичко да се изкачваме нагоре. Доста бързичко и доста нагоре. Пътеката сече серпентините на асфалта, който често пресичаме. При едно такова пресичане ни срещат няколко баби. Гледат ни едни такива запъхтени с раници на гърба и ни заговарят:

– Оти бабе пеша? Оно има маршрутка.

Обяснихме целта на занятието.

– Алеле, ми ги… – съжалиха ни и ни пожелаха приятен път.

С това интересните ни срещи в Лакатнишкия край не приключиха. Тъкмо давехме жаждата си на една хубава крайпътна чешма и отдолу се зададе един дядо, който тамън си беше взел хляба и явно се прибираше. Още с първите си думи успя да ни привлече вниманието.

– Добър ден, момци. Че ви требат ли пчели?

Дори не успяваме да отвърнем на поздрава от почуда. За какво ли биха ни притрябвали пчели. Дядото не дочака отговор и веднага се зае да обясни какво има предвид.

– Преди време, мина тука една група. Като вас, ама по-голема. И едно момче от них ми вика – Дедо, имаш ли пчели? Имам, дедино – викам му. Да ми дадеш, дедо – вика – пет пчели да ме уапат, оти не моем да одим вече, а така като ме уапат и че се опраим.
– Верно ли – само смотолихме.
– Верно – продължи дядото. Заведох го и като фана така с пръсти пчелата, стисне я и она го уапе за крако. На‘апаа го пчелите, те така те и си тръгна с другите.
– Ай стига, бе – тюхкаме се, как е възможно.
– Истина ви ка‘ам – сякаш затвърждаваше казаното дядото.

Дали е истина или дядото и до ден днешен разказва в кръчмата как се е бъзикал с трима будали, наистина не знам. Но със сигурност това беше един запомнящ се епизод от нашето пътуване.

Продължихме по пътя си, а голяма част от изкачването към хижа Тръстеная беше зад гърба ни. С това гледките започнаха да стават все по-хубави.

За къде сме тръгнали ако не снимаме прочутата спирка?!

Малко преди да влезем в село Лакатник, започваме да се спускаме. Много мразя да се спускам, като виждам, че съвсем скоро ме чака изкачване. Нека не се бърка село Лакатник със село Гара Лакатник. Преди години, първите села по дефилето са били високо в планината, а с появата на железницата хората са започнали да слизат в ниското, търсейки по-лесен живот. Така са се появили Гара Лакатник, Гара Бов и др. Уж гари, а цели села.

Забележителностите в Лакатник

Излязохме бързо от селото. Всъщност последното населено място за много, много километри напред.

Походът ни нагоре беше любопитен. На места се опитвахме да разгадаем маркировката.

Докато на други нищо не беше оставено на въображението.

Така в опити да вникнем в приложения подход за маркиране, почти стигнахме хижата. Или поне така твърдяха GPS-ите. Предположенията ни се потвърдиха от едно момче, което се връщаше обратно от хижата. Разговорихме се. Сподели ни, че той и негов приятел са тръгнали в събота като мен от Ком със същия график, но със спане на палатка. Стигнали Тръстеная, но почувствал болка в единия крак и решил да спре, а неговият другар да продължи сам. Пътеката взе първата си „жертва“. Е, поне откакто аз бяха тръгнал по нея. Възхитих им се, че са се решили на преход на палатка. Аз не бих могъл.
Пожелахме му успех следващият път и се разделихме. Само няколко минути по-късно хижата вече беше пред нас.

Да пристигнеш гладен по обяд на Тръстеная е нещо, което си заслужава човек да преживее. Тук ядохме може би най-вкусният омлет на света. В него имаше гъби, лук и какво ли още не. Не мога да изброя всички съставки, но наистина беше нещо страхотно. А тараторът, с току що набрани от градината краставици – чудо. Така прекарахме може би над един час. Определено не ни се тръгваше. Отношението на хижарите също допринасяше за това. Много мили и приветливи хора.

Но колкото и да се размотавахме, знаехме че ни чака път и вече беше време да тръгваме. Разделихме се с нашите домакини и поехме напред. Който е бил на хижата знае, че тя колкото е хижа, толкова е и нещо като шато. Предстоеше ни да преминем през прочутия малинов масив на хижа Тръстеная.

Ето го и десертът на нашия вкусен обяд. По нищо не отстъпваше.

Почти непосредствено след малинака се намира Биоферма Чемерник.

Не съм съвсем запознат с точното предназначение на това място. Малко прилича на декор от филм като Троя. От миризмата, която се носеше наоколо наистина би могло да се предположи, че това е ферма. В някои пътеписи съм чел за ком-еминейци, които за нощували във фермата. Ако някой има повече информация, за това място и как може да се използва за нуждите на прехода, ще се радвам ако сподели в коментарите. Ама как само прозвучах, като инфлуенцърин по YouTube 😊

Докато отдясно ни остава връх Издремец, който си обещаваме да качим при удобен случай, продължаваме да вървим, събирайки гледки. Като тази гъбка, например.

Или като това старо дърво, на което единодушно дадохме името – Баба Яга.

Някъде по това време разбрахме и за една от страстите на Светльо – животните. Явно нейде под мускулите си има скрито малко момиченце, което иска да обича и да си говори с всички четирикраки. А ако животинчето, обект на неговия интерес, е склонно на селфи – тогава удовлетворението е пълно 😊
Ела миличка, ела…

Но не мислете, че всичко по-пътя е било само цветя и рози. Или както е в нашия случай – гъби и крави. Имаше и трудности.

Въпреки тях „бойният“ дух беше висок и крачехме смело по старопланинските ливади.

Някога случвало ли ви се е да вървите по непознат маршрут и изведнъж да разберете, че сте близо до място, което ви е добре известно. Тук и Стилиян изпита нещо такова когато осъзна, че всъщност не сме много далече от манастир Седемте престола.

След известен преход в горист участък беше много удовлетворително да излезем на открито и да се порадваме на възможността да видим тези гледки.

Наистина на открито преходът е много по-приятен. Нямам против и горите, но някак си пътят е сякаш по-лек, когато погледът ти се рее из планинските ширини.

В един момент поглеждам настрани и в далечината виждам връх Ком.

– Момчета, вижте откъде тръгнах в събота. Това е Ком!
– Е, к‘во се фукаш сега – бъзикат ме. Много ми хареса, като видях върха толкова далеч зад себе си. Както гласи една планинарска поговорка „Почивките трябва да се правят с лице към изминатия път“.

Скоро достигнахме Горски дом Чукава. Или поне това, което беше останало днес от него. А то не е много.

Спряхме за почивка. Тук някъде започнах да усещам първите признаци на умора и че може би няма да е толкова леко, колкото си го представях. Раницата започваше да ми тежи все повече, а узнах и за първите мазоли на краката си. Докато почивахме мина семейство на средна възраст… с джип. Поразгледаха и отпрашиха нанякъде. Така се планинарства.

Продължихме, но тонусът ми не беше много висок. Въпреки това вървяхме с бързо темпо, даже много бързо. Въпреки, че черните пътища бяха кални и скоро набраздени от гуми на камион.

Докато ви се оплаквам, вижте спомен от едно славно минало 😊

Като вървиш няколко дни подред по найсе километра, в късния след обяд идва малко зорлем. Въпреки това вървим, отмятаме километри, вървим и така. А дъжд така и няма. Пишем черна точка на метеоролозите, но и сме доволни, че вървим на сянка, времето е прохладно, и в същото време не ни вали.

Почти сме стигнали нашата цел за деня хижа Лескова, когато GPS-ът ни казва, че трябва да се отбием вдясно и надолу, а пътят ни се препречва от електропастир, докъдето ни стигне погледа. Не че не съм имал вземане даване с тази вид овчари, но си е неприятна емоция. Започваме да търсим удобно място, където да се промушим „безнаказано“. Светльо намери пролука и даже реши да си почине под въздействието на електромагнитните полета.

Както става обикновено в такива случаи, тъкмо сме се проврели през плета, барабар с раниците и виждаме, че има врата! Става тъй понякога.

Последва стръмно спускане, но за кратко. Скоро хижа Лескова ни се разкри ниско в гората.

Хижата и нейният стопанин ни посрещнаха много топло. Камина, навес с голяма маса, сръбска музика и това, на което най-много се зарадвахме – студена вода от чешмата.

Пристигайки видяхме, че под навеса си почиват мъж и жена на средна възраст с раници. Явно бяха пристигнали малко преди нас. Тъкмо се разговорихме с хижаря какви сме, що сме, откъде сме и жената ме попита:
– Ти да не си Радослав?!

Аз вероятно съм гледал по-същия начин, като с Цането сутринта в Лакатник. Все пак успях да потвърдя предположението.

– Прочетохме какво си написал в тетрадката на връх Ком и така разбрахме, че с нас по пътя върви още някой.

Оказа се, че дори сме спали в съседни стаи на Петрохан, но така и не сме се засекли. Стигайки Лакатник са се върнали с влака до София, пренощували там и на другия ден обратно на Лакатник вече с големите раници. Чудни срещи стават в планина.

Изкъпахме се, което ни подейства много ободряващо. И то как. На бойлер на дърва, какъвто не бях виждал от много, много години. Беше готино. А вечерята след това беше като за изморени планинари – скара и страхотна салата. Хижарят беше много разговорлив и ни разказваше с охота интересни истории за района и хижата. Прекарахме една много хубава вечер, като в планинарските истории – разговори на открито до камината, в приятна компания. Идилия. Хижа Лескова остави хубави спомени у нас.

Очаквайте продължението, водещо към Туристическа спалня Витиня.

Зареждане на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.