Кой е този връх? Лопушки или Попова капа?

За една рилска загадка

От десетилетия в нашите планинарски среди се води задочна дискусия за два лични върха на Мальовишкото било в Рила: кой от тях е Лопушки и кой Попова капа? Като аргумент в тази дискусия почти винаги се изтъква споделеното от Асен Христофоров в прекрасната му книга „Искровете” (1962 г.), написана в памет на Павел Делирадев: „Кой великан е раззинал челюсти вдясно от Мечитите и не там ли стърчеше Попова капа? Уви, туй беше Попова капа!…С рядкото си упорство Павел Делирадев премести капата на попа още по на запад, досам Купените и току над Поповските езера, а тук постави Лопушки връх. Задачата беше трудна и му отне двадесет години. Ала накрая той успя да убеди всички в правотата си – всички картографи, почти всички планинари и дори повечето шопи в Искровете”.

В туристическите карти, издадени след 1935 г., върхът, източен съсед на Купените, е посочен като Попова капа или Попова шапка, а върхът на запад от Мечитите – като Лопушки връх. В литературата също се възприема това местоположение, но има и изключения. Така например в прочутата си книга „Алпийските стени в България” (1956 г.) Цанко Бангиев изразява противно мнение. „В нашите планинарски среди, което в случая е от значение, се затвърди становището, че на север от седловината Кобилино бранище и на запад от Мечитите е Попова шапка (2699 м), а още по на запад от този връх, североизточно от Страшното езеро, е Лопушки връх (2710 м)”, пише известният алпинист. Изразеното от Цанко Бангиев мнение намира подкрепа и днес сред планинарите. Общо взето по въпроса има известно объркване, а за неговото изясняване не се представят солидни аргументи. Дискусията „Лопушки или Попова капа” се разгоря с нова сила, след като стана достъпна топографската карта на Генералния щаб на Съветската армия (снимка 1982 г).

Всъщност въпросът е кое е точното местоположение на вр. Попова капа. Това е връх с отколешна слава и ореол сред местните планинци, монасите от Рилския манастир и планинарите. Преди Освобождението сравнително малък брой върхове в Рила са били широко известни със своите имена, той е един от тях. Не случайно върхът се споменава и в историческата Покана на Алеко Константинов (1895 г.) за изкачване на витошкия първенец, наред само с имената на Мусала, Еленин връх и Черни връх. Съществен факт е, че рилските пътешественици по правило са отсядали в Рилския манастир, а там вниманието им е било привличано от личния връх. Сред тях са били Константин Иречек и Иван Вазов . Още през 1888 г. Константин Иречек пише в „Пътувания по България”, че „над манастира най-висок връх е Попова шапка (2704 м)”. В пътеписа си „Великата рилска пустиня” (1892 г.) Иван Вазов отбелязва: „Попова шапка, най-висок от всички рилски върхове, е канонически купен със закръглен връх, а склоновете му са набраздени с вертикални линии от каменни сипеи”. Популярността на върха се дължи и на факта, че край него е минавал поклонническият път от Самоков през Демиркапия и Кобилино бранище за Рилския манастир.

Името „Лопушки” се адресира доста по-късно към конкретен връх от Мальовишкото било (2698 м), вероятно през 30-те години на миналия век, когато у нас туристическото движение е в подем. Тогава са били наименовани много физико-географски обекти, известни днес със същите имена. Така например в книгата на Никола Миронски „Белите планини” е посочено, че „по негови предложения (на НМ – б.а.) през 1931 г. БАК на свое заседание приема наименованията на вр. Злия зъб и вр. Двуглав”.

Несъмнено Лопушки връх „взема” името на р. Лопушница, над чиято изворна област се издига. Реката е известна с това название далеч по-рано. Постепенно тя го „предава” и на свързани с нея начални ръкави, езера, циркуси и била. И днес на платовидния връх от групата на Мечитите може да се прочете следния надпис: „Н.Ц.В. Бълг. Князъ Фердинандъ I заедно с августейшия си братовчедъ и кралско височество херцогъ Ровертъ Орлеански…преминаха Лопушница на 2 юни 1899 г”. От мястото на надписа може да се заключи, че местните планинци вероятно са назовавали с името „Лопушница” и венеца от Мальовишкото било, ограждащ изворната област на едноименната река. Подобно сведение дава и Павел Делирадев в пътеписа „По снежните върхове”, публикуван в книгата му „Из Рила” (1940 г). „Като обходи върха Будачица, пътят се катери по самото било, което на места е така тясно, че няма място даже за шосейното плато, което е или дълбано в скалата, или укрепено с подпорни стени. Така то се промъква край самите зъбери на Лопушките върхове, на един от които е поставена възпоменателна плоча от бившия български цар Фердинанд при прокарване на шосето”, отбелязва авторът.

Виждането, което е споделял и Цанко Бангиев, че Лопушки връх не се намира над изворната област на р. Лопушница, а се намира над изворната област на Преките реки (споменатата от него кота 2710 м) изцяло игнорира горните факти и логика. Впрочем, въпросният връх, отводняван от Преките реки, е бил назоваван в миналото Прекорек – име, с което е била назовавана и значителна част от познатото ни днес Мальовишко било, както е посочено във фундаменталния труд на Жеко Радев „Природна скулптура по високите български планини”(1920 г).

Загадката около названията на двата върха едва ли може да бъде разгадана, ако не се разгледа внимателно първата топографска карта на България, в частта й за Рила планина. Разбира се, става дума за руската триверстова карта, създадена по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и непосредствено след нея. След Освобождението тази карта е предоставена на Княжество България. С нея или с нейни подобрени реплики са разполагали и Константин Иречек (което той подчертава на много места в „Пътувания по България”), и изследователите географи, и първопроходците в нашето планинарство.

Появата на руската топографска карта е забележителен факт, впоследствие тя се явява като база за развитие на родната картография. И днес всяко сериозно изследване в областта на топонимията цитира данни от нея. Но както във всяка карта, така и в руската топографска карта има грешки, които по-нататък са се отразили и върху процеса на опознаване на Рила. За някои неточности в картата пише още през 1890 г. Ст. Георгиев в своето интересно проучване „Родопите и Рилската планина и нихната растителност”. Той подчертава, че и наименованието „Кобилино бранище” е погрешно отразено: „От северозападния край на планината Маринковица…цялата планинска верига се нарича Сухи чал, а не Кобилино бранище, както на картата е забелязано…Самото Кобилино бранище се намира на И и на СИ от Сухото езеро. То се намира на водораздела между притоците на Рилската река и Леви Искър (съвсем близо до Попова шапка – б.а). Това се потвърждава почти от всичките пътешественици по Рилската планина, тъй що няма нужда от по-нататъшни доказвания”.

Във въпросната карта връх Попова шапка е посочен над Лопушкия циркус. Погрешно ли е отбелязано това местоположение? Има много основания да се счита, че е така. И тази грешка се е тиражирала напред в годините. Дори в топографската карта на Генералния щаб, върхът е показан със същото местоположение.

Друг сериозен източник, който не може да не бъде споменат, е трудът на сръбския физикогеограф Йован Цвиич „Трагови старих глечера на Рили”, публикуван през 1896 г. – сравнително скоро след издаването на руската карта. Неразделна част от изданието е карта (М 1:150 000), в която връх Попова шапка се издига също над Лопушкия циркус, но седловината Кобилино бранище е с точно местоположение. За отбелязване е, че Цвиич е обходил доста голяма част от планината, в т.ч. е преминал по маршрута Самоков – с. Маджаре – Кобилино бранище – Сухия чал – Рилски манастир.

През 1935 г. е издадена първата по-детайлна туристическа карта на Рила, одобрена и препоръчана от три министерства. Съобщението за това събитие е публикувано същата година в „Известия на БАК”, год. I, кн. 3-4. В съобщението се подчертава, че картата е издадена с подкрепата на „неуморимия г. Кокошков и др. самоковски планинари и с прякото съдействие на П. Делирадев”. Тя е цветна, с мащаб 1:75 000, формат 1/0,8 м и хоризонтали през 50 м. В съобщението се изтъква също така, че картата е „обогатена с множество нови названия, които напоследък се дадоха на разни върхове в цели отдели (случая с Мальовишкия дял)”.

Картата е представена в „Пояснения към туристическата карта на Рила, поправена и попълнена съгласно изучаванията и личните указания на Павел Делирадев”(1936 г). В тази малка брошурка, изпълнена с много информация, е разяснено: „По-съществени изправки направихме в имената на високите върхове. Във всички досегашни карти важните върхове Попова капа, Ангелов връх и Узунтепе (Узуница) бяха поставени погрешно на местата на други, добре познати на местното население, върхове. На мястото на Лопушки връх, като топографски е напълно спазена неговата фигура, е посочен върха Попова капа, чието име е дадено по руски изговор Попова шапка, макар че в България на попова капа, килимявка, никой не казва шапка. Истинското място на Попова капа е източният Купен, който връх, гледан от Искровете и Самоков, има форма на старовремските попови капи. Пък и народът, този правдив кръстник, не би именувал един шилест и конусовиден връх, като Лопушкия, попова капа”. Двадесет години по-късно Делирадев подчертава в „Рила. Географски очерк”(1957 г.) за „случайната грешка в руската триверстова карта, която възприеха неосведомени географи като научна истина”.

Трябва да се отбележи, че горното виждане на Павел Делирадев е възникнало и се е утвърдило при системното му изучаване и обхождане на планината. Първоначално и той е имал схващането, че Попова шапка е сегашният Лопушки връх. Такъв извод може да се направи от пътеписа му „По снежните върхове”, споменат по-горе, в който авторът разказва за свое изкачване на Попова шапка през късната есен на 1923 г: „Пътуваме по скучното и безводно през горещото лято планинско шосе (По Царския път – б.а.), което ще ни изведе на Кобилино бранище. А сега ние не изпитваме нито жажда нито жега…Снегът, който към билото достигаше дори до колене…ни подтикваше да напускаме по-скоро неговата територия. И ние се подчиняваме на мълчаливата му заповед и бързаме, като с бързина отменихме първоначалното си решение да се качим при отиването и на самата Попова шапка, която се намира малко на запад от превала”. Павел Делирадев все пак се изкачва на набелязания връх в рамките на същата екскурзия, но на връщане от Рилския манастир. От пътеписа му може да се заключи, че той тогава е посетил рилски връх (намиращ се близо до превала – б.а.), който е считал за Попова шапка, а по-нататък през годините стига до извода, че вярното име на същия връх е Лопушки.

Източниците, в които могат да се открият сведения за имената и точното местоположение на двата върха, и които да не са повлияни от „триверстовката”, както е била известна руската карта, не са много. Такъв източник е статията на Димитър Илков „Екскурзия до езерата на Рила” (1896 г). В нея той се спира и на Сухоезерния поток. „Пита се, от где се взема тази буйна вода? Няма никакво съмнение, че тя иде главно от Сухото езеро…и из буйната безименна река, която слиза от преспите на вр. Попова шапка и потъва между гранитно-гнайсовите грамади край брега на Сухото езеро”, споделя авторът. Така той индиректно дава сведение за местоположението на Попова шапка – в района над Сухото езеро, което кореспондира с тезата на Павел Делирадев.

Не може да не се спомене, че още един връх има отношение към темата – Малка Попова капа. Неговото местоположение не е оспорвано, той фигурира и в картата на Генералния щаб. Този сравнително нисък връх се издига над Сухото езеро, на склон, спускащ се от огромен масив. Най-високата точка на този масив според защитниците на едната теза е вр. Попова капа. А според защитниците на противната теза – Лопушки връх!? Приемливо ли е да се приеме, че вр. Малка Попова капа е разположен на склона на Лопушки връх?

Загадката „Лопушки или Попова капа” се усложнява след едно становище на Живко Радучев, отразено в „Рила. Географски речник” (1984 г). Давайки сведения за Малка Попова капа, авторът отбелязва, че това е „връх на югоизточния склон на вр. Попова капа, извисен на север от Сухото езеро. Заостреният конус на върха се вижда от Хрельовата кула в Рилския манастир, а хората от манастира винаги са го наричали Попова капа…Редно е той да запази името си Попова капа (без прилагателното „малка”), а по-високият му съсед да бъде наречен Голяма Попова капа”.

Горното мнение на Живко Радучев остава почти незабелязано в планинарските среди. То насочва проучванията по темата в нова посока. Радучев твърди убедено, че Попова капа е всъщност сегашният Малка Попова капа, а неговите някогашни кръстници са пребивавали и са го виждали от Рилския манастир. От своя страна Делирадев твърди убедено, че става въпрос за друг връх, чиито кръстници са пребивавали и са го виждали от Говедарската котловина. Не е изключено и двамата да са прави. И да става дума за два различни върха, наименовани през годините (под въздействието на Светата обител) с едно и също име. Със сигурност още аргументи „за” и „против” могат да бъдат намерени в библиотеката на Рилския манастир.

Същевременно разгледаният въпрос придобива все повече стойността на любопитна страница от историята на българското планинарство. А върховете Попова капа (2704 м), Малка Попова капа (2180 м) и Лопушки (2698 м) по законите на топонимията си тежат все повече на мястото.

Автор Румен Грънчаров

Статията е публикувана в съкратен вариант в бр. 12 на в-к „Ехо”, 2015 г.

Коментари

Ще харесате и това