Сред природата на Карловския балкан

Беше средата на лятото, сезонът на летните дъждове с горещини, както и време за по-големи и пълноценни почивки. Една скромна дружинка от столицата решихме да прекараме уикенда в Стара планина. По-специално в Карловския балкан. Родният град на Левски и Христо Проданов ни беше началната точка, а крайната – местността Паниците близо до Ботевото родно място.

Та ще разкажа за нашите приключения из Балкана. Преходът беше следният: Карлово – хижа „Хубавец” – хижа „Балкански рози” – хижа „В. Левски” – заслон „Ботев” – връх Ботев – х. „Рай” – Паниците. Бяхме си уговорили превоз от Паниците обратно до Карлово.

И в ранното съботно утро с бодро настроение, пълни раници и усмивки потегляме с влака за Бургас.
След час и нещо-два вече сме на гара Карлово и очакваме да ни закара човек, който е познат с една от дамите в групата ни. Потегляме по карловските улички до място, откъдето вече наистина ще настъпим в дебрите на планината. Близо до ВЕЦ Карлово и водопад Сучурум. Красотата на водопада оставяме за по нататък. Чакаше ни път. Все пак до довечера трябва да стигнем до заслон „Ботев”. Там ще прекараме нощта.

карловския балкан

Бавно и полека вървим по новата пътека на парк Централен Балкан покрай Стара река, която следваше извивките на ждрелото. Тук се намира и едноименният резерват. Криволичим ту през отвесно надвиснали скали, ту през гъста гора, приличаща на тунел. Вдясно високо на една скала бе изобразен образът на алпиниста Христо Проданов. Исках да го снимам, но беше твърде далече за моето малко апаратче. Гъсти, ниски облаци покриваха най-високите върхове и ни обгръщаха. Вървейки нагоре, се редяха мост след мост. Пред малък водопад се снимах. Пейки, чешми, огради – всичко си имаше в парка. Реката беше буйна и пенлива. Бързеите й оформяха водоскоци тук-таме. Тишината бе нарушавана единствено от Стара река.

Скоро се появи хижа „Хубавец”. Откъде ли идва името й? Може би от прелестните гледки, които я заобикалят. А може да от някой момък хубавец – кой знае! Заредихме „батериите” с чай, сладко, солено и отново на път. Не след дълго една камара натрупани камъни със забучен кръст върху тях подминаваме. Тук са погребали Баба Меца Стръвница. Каква ли борба е била? По цялото трасе чак до хижа „Васил Левски” сме само сред буковата гора. Прекършени от времето дървета, с всякакви интересни и забавни издатини имаше по тях. Следваме маркировката, на едно дърво бе поставена аптечка за всеки случай. Със сладки приказки, шеги приближаваме третата точка. Хижа „Балкански рози”. Тук си направихме малко по-дълга почивка. Отворихме картата, за да обсъдим и да кроим планове за друг път. Отбор юнаци. Време ни не плаши, разстояние ни не плаши. Навсякъде ни се ходи!

Път ни чака, а още не сме излезли на билото. Час по-късно, след няколко криволичения из горската пътека пред погледите ни се изправи красивата снага на хижа „Васил Левски”. Радвам се, че съм тук. Посрещнаха ни кокошки, кучета, котки. Хижарите бяха вътре. Не влизахме. Слушахме слабия полъх на вятъра и закачливия ромол на водопада наблизо. И за него нямахме време, колкото и да ни се искаше.

Глътка студена планинска водица, резенче ябълка и – нагоре към Ботев. Вече сме високо над горския пояс. Малко от малко планинските върхари се показваха. Облаците се късаха. След минути и една дружинка от 12 -15 човека ни посрещна от горе. Слънцето трудно си пробиваше път, вятърът на открито се усещаше повече. Изчаквахме се. Все едно бе есен, мъгла се стелеше на талази. Единствените живинки сред величествения Балкан за момента бе нашата дружина. Тук спазваме посоката, маркировката. Ако човек не знае накъде да върви, настава паника. На един хребет като някаква червена ягодка се появи къщурка. Беше подслон за добитък.

В сладки приказки достигаме едно кръстовище, след кратко обсъждане поемаме на изток. После сменяме на запад в зависимост от пътеката. Баир след баир, поляна след поляна, поток след поток. Приближаваме. Вече сме на няколко часа от крайната ни точка за днес. Зад поредния хребет се появи високата антена на Ботев. Изплува. Някъде изцвили кон, друг препусна из широките поляни. В подножието на първенеца с просто око се видя заслон „Ботев”. Вече бе късен следобед. В малката, но приветлива сграда ни посрещна с „добре дошли” хижарят Вальо. Намерихме си местенце. Оправихме си леглата, след като добихме приличен вид от дългия и изтощителен преход. Тихата балканска вечер избухна с много музика, смях, танци. Хижарят Вальо в типичния си стил се превърна за пореден път в диджей с акордеон и китара в ръка.

заслон ботев

На другият ден отпочинали, бодри, весели потегляме към върха. Спазихме традицията и си направихме снимка за спомен със стопанина на хижата. Днес времето бе различно. Чисто синьо небе, слънчице, нито едно облаче. За около половин час и нещо сме на едноименния връх – 2376 м висок.

връх ботев

Безкрайна тишина, единствено гласовете ни нарушават спокойствието. Гледките бяха неописуеми. В четирите посоки на света погледът стига до безкрая. Но – край. Потегляме надолу към величественото Райско пръскало.

пръскало

Всичко около него заслужава да се назове райско място. Толкова много бях слушал, гледал снимки и мечтал да стигна дотук. Ето че този момент настъпи. Вечната пряспа сняг изглеждаше като някакво петно сред зеленината наоколо. Отдалеч забелязахме върволица от туристи. Колкото и трудно да беше, всеки бе преценил, че може да се изкачи. Простор! Думите са излишни, когато човек поема към хижа „Рай”.

Наближавахме Тарзановата пътека. Не си мислете, че е минал от тук някой приказен герой, просто идва от името на планинаря Тодор Божков – Тарзан, който я е трасирал през 1941 г. Пътеката минава над пропасти и покрай страшни и дълбоки урви и високи и опасни скали. Много трудна, опасна, стръмна, тясна пътека, но за улеснение има дебело метално въже. Ние вървим сред уханието на хиляди цветя и билки, жужене на пчели. Отляво зърнах една пенлива струя, която се спуска от скалите там, дето гнездят орлите. Слизам надолу, а тя остава все там горе. С все сила пада, разбивайки се в земните недра. Райското пръскало. Да му се наслаждаваш вечно, да го снимаш, да му се радваш.

Малката хижа, която отгоре изглеждаше като някакна зелена точица на ръба на поляната, постепенно порастваше. Отклоних се от главната пътека и бегом към водопада с раницата. Бе на един хвърлей разстояние. Най – високият водопад в България. Падът му е 124,5 м. Не бях сам сред красотата му. Двама-трима си направихме снимки пред него. Имаше удобни места, да лежиш и да го гледаш. Колкото и да ни се искаше да останем, трябваше да напуснем райската прелест. Топлото слънце ни кара все вода да търсим. Освен това имаме път до местността Паниците. Хапнахме малко на хижата и поемаме. Трудна бе раздялата.

Потопихме се в широколистната гора. Малките ручеи се превръщаха в голяма река, която следвахме постоянно. Пътеката ту се качваше, ту слизаше, а все нямаше небе. Чувах реката, ветрецът поклащаше короните на дърветата. Някъде далеч назад остана игривият шум от Райското пръскало. След малко излязохме на открито. Досега не бях вдигал поглед към небето. Върха почти не го забелязах. Плътна пелерина облаци го обгръщаха. В Балкана промените се на мода всеки час и ден. С очите си видях двете лица на времето. В Паниците сме сред хотели и къщи. Нашето приключение в Карловския балкан бе към своя край. Бяхме доволни от уикенда, прекаран сред красоти, тишина и слънце. Малко преди заник дружинката се разходи из родния град на Апостола. Беше приятно да вървя по калдъръмените улички на старата част. Запалихме свещичка в църквата „Света Богородица” където Васил Левски е бил ръкоположен за дякон. Снимах се за спомен пред паметника му.

Юрий Стоянов

Обърнах се към Балкана за сбогом. Всички бяхме на едно мнение, че сме походили доста, като си направихме сметка какво разстояние сме изминали само за два дни. Но не сме герои. Просто туристи!

До нови срещи, Балкане!

Юрий Стоянов

Този пътепис участва в конкурса “Аз и планината”

Коментари

Ще харесате и това