Ихтиманският дял на Средна гора

Средна гора се дели надлъжно на три големи дяла: Западна, или Ихтиманска Средна гора, Централна, или Панагюрска Средна гора и Източна, или Сърнена Средна гора.

Ихтиманска средна гора

Това е най-широкият дял на Средна гора, който се състои от няколко добре очертани планински масива, обвили като венец Ихтиманската котловина. Те изпълват цялото пространство между проломите на реките Искър и Тополница, Стара планина, Софийското поле и Рила планина и имат самостоятелни имена: Лозенска планина, Вакарелска планина, Черни рид, Белица и Еледжик.

Западната граница на Ихтиманска Средна гора е Панчаревският пролом на р. Искър, моделиран между Плана и Лозенска планини, Самоковска и Софийска котловина. Почти по средата на пролома се намира малкото Пасарелско язовирно езеро. Всечените меандри са най-характерните морфоложки елементи на Панчеревския пролом. Източната граница се очертава от Петричкия пролом на р. Тополница между Златишко-Пирдопската котловина и Горнотракийската низина.

Проломът е най-изразителен между селата Петрич и Мухово. Северната граница на планината опира в окрайнините на Софийско, Саранско, Камарско и Мирковско поле, заемащи дъната на едноименните котловини. Чрез напречните прагове Сарански рид и Гълъбец Ихтиманска Средна гора се свързва съответно с Мургашкия и Етрополски дял на Стара планина. Южната граница на Ихтиманска Средна гора е очертана от Моминоклисурския пролом на р. Марица, Долнобанското поле, западно от което чрез напречния рид Шумнатица се осъществява връзка с Рила планина.

Ихтиманска Средна гора има дължина около 45 км, максималната ú широчина надхвърля 50 км (заедно с Гълъбецкия праг) и заема площ близо 1700 кв. км. Най-високият ú връх Тръна (1275 м) се издига в Черни рид. Ихтиманска Средна гора е сравнително гъсто населена планина. Главно селище е гр. Ихтиман, разположен в едноименната котловина. В подножието на планинските склонове и гънки са разположени над 40 села, десетки пръснати махали, вилни селища и зони. В непосредствена близост е и столицата София.

Лозенска планина

Лозенска планина

Тя е най-западният дял на Ихтиманска Средна гора и на Средна гора. Нейните стръмни северни склонове опират във високото делувиално–пролувиално подножие към Софийското поле. На юг (югозапад) те рязко завършват към проломната долина на р. Искър. Към Искър “потъва” и късият ú западен (северозападен) планински склон, а на изток границата ú с Вакарелска планина минава по долината на р. Габра и през седловините Педочел и Смрадльо се спуска по Смрадльов дол към яз. “Искър”.

Планината е дълга 18 км, максималната ú широчина е 12 км (средната – 6 км) и заема площ от около 80 кв. км. Най-високият ú връх Попов дял (1190 м) се издига в югоизточната ú част.

Главното било на планината е широко и силно заравнено, със сравнително слабо орографски изразени върхове. То е заето от изразителна денудационна повърхнина със средна височина около 1000 м. В началото, до към връх Мала Раковичка могила, билото има югоизточна посока. От тук чак до вр. Мали Попов дял то държи направление запад–изток, след което рязко завива на юг, а после отново на югоизток. В тази посока последователно се издигат върховете Голия рид (918 м), Здравчов камък (1110 м), Голяма Раковичка могила (1150 м), Мала Раковичка могила (1083 м), Раковичка могила (1164 м), Малка Лалина могила (1177 м), Лалина могила (1188 м), Кърлеви дупки (1129 м), Половрак (1182 м), Роден (1091 м), Асарица, Св. Петка (1062 м), Мали Попов дял (1104 м), Попов дял (1190 м), Ушите (1022 м), Белая (976 м), Луко (1099 м), Габровец (1036 м) и Черешите (1012 м).

Някои автори разделят Лозенска планина на две части – Северна (Северозападна) и Южна (Югоизточна), като прекарват граница по долината на р. Ракита.

От главното било на север към Софийското котловинно равнище се спускат къси, стръмни и гористи склонове, нарязани от множество дълбоки долове, уловени сега от Панчаревския (Лесновски) канал. На такова късо разклонение е вр. Калето (781 м), западно от с. Лозен. По изразителни са тези разклонения в североизточната част на планината, които се разплитат от вр. Асара и Мали Попов дял: Асарица, с върховете Голема (1068) и Малка Асарица (1045) и Плашиво (863 м), Големия павит, Градище с вр. Градище (921 м), Солошка могила (926 м), Гола могила (767 м). На изток от Мали Попов дял и седловината Арабаджийска поляна към долината на р. Габра се спуска Чуките с вр Чуката (953 м), Преката могила (873 м) и др.

По-изразителни и удължени са южните разклонения от главното било, които завършват стръмно или с отвесни скални откоси, притискайки леглото на Искър, нагърчено от множество дълбоко всечени меандри. Един такъв мощен клон (от Здравчов камък) е огънал и притиснал Искърското корито силно на юг в Плана. Той е увенчан от върховете Висока елха (1046 м), Дърводелецо (903 м) и рязко завършва с историческия Урвич, а на север остават Берберника (766 м) и Марина могила (858 м). На изток, през Чонанов дол, та чак до Стражарски дол се е прострял Чубринов рид с гористия връх Лулова могила (933 м). Оттатък (югоизточно) от Стражарски дол е гористият Матеев дол.

Югозападните разклонения на вр. Попов дял са известни под сборното име Шарбаница, както се нарича и най-източният им връх – Шарбаница (1101 м). Много от отделните ридове тук носят собствени имена, най-често увенчани с едноименни върхове: Кръндати рид (1014 м), Голи рид (963 м), Лалин рид (970 м), Русамски рид с Русамска могила (1008 м). Непосредствено югоизточно от Шарбаница е скалистия връх Прадилец, разделен от него чрез седловината Преслапо. Той завършва към Искър със скалните феномени Гарваница. На изток от Шарбаница е Стриличка (Трилишка) могила (1054 м), пò на юг е Каменита могила и най-накрая, на един от най красивите искърски меандри тук, е вр. Загазе (Загазье) – 836 м.

На югоизток от Русамски дол релефът е силно заравнен и разчленен последователно от Беларски дол, Габеров дол, Габровечки дол и Смрадльов дол, чиито води се вливат директно в яз. “Искър”. Те ограничават широки и плоски вододели, покрити с ливади, гори и пустеещи сега земеделски земи, над които се издигат също така слабо изразени и плоски върхове. Изключение правят вр. Равуля (1039 м) и особено Калето (Голяма Равуля) – 1018 м, където личат следи от древна крепост. На изток са Суша могила (978 м) и Агината могила (961 м), на север от тях е Драгни рид, а на изток – равнището Мънзълица. Най на юг, от запад на изток, последователно потапят полите си в яз. “Искър” Дългополянски рид (958 м), Яловарника (939 м), Св. Спас (895 м).

На изток от Лозенска планина, на границата с Вакарелска планина, е малката и висока Габренска (Чукуровска) котловина (900 м н.в.), с около 10 кв. км площ. От Лозенска планина водят началото си малки, къси и маловодни реки, сред които са Ракита и Габра.

Забележителният Панчаревски пролом на р. Искър се разделя от Долнопасарелското долинно разширение (неправилно наричано котловина) на две: Червеноградския пролом (в началото му е издигната стената на яз. “Искър”) и Урвичкия пролом (в началото му е малкия Пасарелски язовир).

В северното подножие на Лозенска планина са разположени селата Лозен и Нови хан, на запад при изхода на Панчаревския пролом – Герман и Панчарево, а пò на изток – Долни Пасарел. На изток, между Лозенска и Вакарелска планина, са Габра и Крушовица. Около тях, и особено около яз. “Искър” има много вилни селища.

Вакарелска планина

Вакарелска планина

Вакарелска планина се простира източно от Лозенска планина и загражда от запад Ихтиманската котловина. Вакарелска планина няма ясен орографски израз. По сложно очертаното ú било минава главният вододел на България и Балканския полуостров, който разделя Черноморския и Беломорския воден басейн. На запад Вакарелска планина опира в Софийското поле, а чрез седловината Смрадльо се свързва с Лозенска планина. На изток граничи с Ихтиманското поле. На юг границата ú с Черни рид минава през седловинното понижение Ушите, а на север чрез Вакарската седловина се свързва с Белица планина.

Вакарелска планина има средна дължина 15 км, средна широчина 5 км и заема към 80 кв. км площ. Главното ú орографско било е плоско, разлато, заето от обширна денудационна повърхнина. По него са разхвърляни слабо орографски изразени върхове, между които най-високият е Острец (Сиврибаир) – 1088 м, който е близо до яз. “Искър”. Северно от него са Остри връх (1043 м) и Престой (1025 м), а на запад е вр. Аулица (886 м). На север сложно кривуличещото било е маркирано от върховете Гарваница, Пожара и Бранкова китка.

От главното било на северозапад, към Софийската котловина се разплитат поредица ридове, маркирани от върховете Червени брегове (1006 м), Конярника (804 м), Мала Плешива (778 м), Церова могила. На югоизток, към Ихтиманската котловина надигат чела Жамбилски чукар, Малката яма (874 м), Каменния връх (806 м), Градище (878 м).

От Вакарелска планина водят началото си множество малки и къси, но постоянни реки. Част от тях подхранват яз. “Огняново”, а други – яз. “Медница”.

Най-голямата река е Мътивир, която директно се влива в яз. “Тополница”. Името ú е синтезирало вековната народна мъдрост и опит, разкривайки непостоянния ú характер. Образувана от три основни притока (реките Мътивир, Баба и Ръжанска), реката събира водите си по източните и югоизточни скатове на вр. Брънкова китка. При навлизането си в Ихтиманската котловина тя носи името Големата река. Тук приема множество малки притоци откъм Белица и Черни рид, рязко завива на североизток и напускайки котловината, догонва р. Тополница, укротена в едноименния язовир. Любопитен е фактът, че в недалечно геоложко време р. Мътивир е била приток на р. Марица.

В подножието на Вакарелска планина към Софийското поле са селата Богданлия и Караполци, а към Ихтиманското поле – Венковец, Живково, Боерица и Веринско. Из гънките на планината са разпилени Борика, Пауново, Бенковци, Поповци, Костадинкино, Балювци и Вакарел – на границата с Белица планина.

Черни рид

Черни рид (Септемврийски рид) се простира югоизточно от Вакарелска планина. Тесен, силно удължен и забележително праволинеен, той рязко се издига над Ихтиманското поле, Долнобанското поле и праволинейната долина на р. Очушница, ограждащи го от север и юг. Черни рид е типичен хорст, ограничен от млади разседи, по които са потънали котловинните полета на Самоковска и Долнобанска котловини. На запад опира в яз. “Искър”. На изток, след Марков кладенец, чрез висока седловина се свързва на юг с рида Шумнатица. За източна граница се приема Момин проход.

Черни рид има дължина около 15 км, средна широчина 2,5 км и около 40 кв. км площ. През най-западната част на Черни рид минава главният балкански вододел, откъдето в южна посока през рида Шумнатица се прехвърля в Рила.

Главното било на Черни рид е сравнително тясно, заравнено, изрязано от денудационна повърхнина с височина 1000–1100 м. От северозапад на югоизток се редуват върховете Калето (Крепостта) – 1262 м, Тръна (1275 м), Прещип (1256 м), Чуката (1223 м), Тулиовец (937 м) и др. Северните и южни склонове са гористи, къси и стръмни и завършват във високи делувиално-пролувиални шлефове, съпътствуващи разседните подножия, маркирани от юг и от термоминерални извори.

Склоновете му са нарязани от десетки долове и къси рекички, десни и леви притоци, съответно на Мътивир и Очушница. Река Очушница, ляв приток на Марица, води началото си южно от върховете Калето и Тръна. От същата северозападна част водят началото си и два по-значителни десни притока на р. Мътивир (Големата река) – реките Малката и Саръшлийска (Кози дол).

В южните поли на Черни рид се намират селцата Очуша, Подгорие, Пчелин, Горна Василица, кв. Момин проход на гр. Костенец и Пчелинските минерални бани. В северното подножие към Ихтиманското поле са селата Полянци, Черньово, Стамболово и Мирово.

Белица

Белица планина е най-голямата сред мозайката от планини в Ихтиманска Средна гора. Заема около 700 кв. км площ. Огражда от север (североизток) Ихтиманската котловина, като изпълва цялото пространство на север чак до Задбалканските полета и Стара планина. Нейните северни окрайнини образуват южните огради на малките котловини Саранска, Камарска и Мирковска, а разделящите ги напречни прагове Сарански рид и Гълъбец директно я свързват със Стара планина. На запад издънките ú ограждат Софийската котловина, а чрез Вакарелската седловина се свързва с Вакарелска планина. На изток рязко завършва към проломните долини на Тополница и Мътивир, които я отделят от Панагюрска Средна гора и Еледжик.

Главното било на Белица планина, по което след като премине през Гълъбец откъм Стара планина, върви главният водораздел на България и Балканите, има субмередионален рисунък, но в детайли е с множество извивки. Най-висок връх е Голямата Икуна (1221 м).

От връх Голямата Икуна главното било с широко отворена на югоизток дъга обхожда водосбора на р. Белишка през вр. Мала Икуна и Вучия кладенец, постепено извива от запад на юг и югоизток, като опира в пролома на р. Мътивир. Маркирано е от върховете Езерец (Езерско тепе) – 893 м, Балдъра, Брезовица, Славкова чукара (Славков чукар) – 1048 м, седловината Влаеви ниви, вр. Висок (1096 м) и Св. Илия (864 м).

От вр. Голямата Икуна главното било през върховете Колунска локва, Кукулевеца и Герена до към вр. Лесково присое (1000 м) държи северна посока, след което плавно извива на запад през върховете Три чукара, Кютуклия и Пъновете, достигайки възловия връх Глумица (Градището) – 986 м. Оттук на запад (през вр. Гола могила – 928 м) и на североизток билото се връзва с напречния Опорски рид с вр. Опор (1089 м), откъдето пак на североизток започва Гълъбец. Опорски рид на север опира в р. Макоцевска, която го откъсва от Сарански рид.

Западно от вр. Голямата Икуна (в западна и северозападна посока) от главното било се отделят няколко разклонения, оформящи къси вододели между изворните притоци на р. Старата (Лесновска). Те се спускат към Софийското поле и яз. “Огняново” през поредица върхове – Дебелец, Китка (827 м), Двата бука (1022 м), Остра могила (885 м), Куколевица (1018 м) и др. Най-южното разклонение в югозападна посока с вр. Гарваница (1098 м) и Мильови чукари през Вакарелска седловина преминава във Вакарелска планина. От същия връх на югоизток към р. Мътивир, яз. “Тополница” и пролома на Тополница се спуща голямо разклонение, което при вр. Арамлиец (1197 м) пуска три клона. Североизточният изпълва широко пространство между реките Каменишка, Радотина и Тополница и е увенчан от вр. Тиклата (822 м).

Източният клон (между реките Бощица и Радотина) е увенчан с вр. Кацата (952 м), Чукарлива чукара и Ремошка могила (794 м), а югоизточният (между реките Бощица и Белишка) – от вр. Букова могила (1107 м), Данков камък, Богданов камък, Танева чукара, Сръбски чукар и др. Склоновете и на трите клона са гъсто нарязани от долините на реките Слатина, Богданов дол и Белов дол – леви притоци на р. Мътивир.

От вр. Гола могила на северозапад се простира силно разчленен рид, който завършва към долината на р. Макоцевска при с. Горна Малина. Тук връзката му с Негушевски рид е скъсана от късия пролом на реката.

Гълъбец, Сарански рид и Негушевски рид затварят малките котловини Камарска и Саранска, които се свързват посредством Макоцевския пролом. И двете се отводняват от р. Макоцевска. Негушевският пролом свързва Саранската със Софийската котловина. Негушевският рид на юг е разкъсан на няколко рида, уединени около селата Долна Малина, Горна Малина, Априлово, Доганово.

От вр. Лесково присое на североизток се спуща къса издънка с върховете Калугерица, Войняк (1003 м) и Ветровица (863 м). То, заедно с едно късо разклонение на Гълъбец, Миал, заграждат високото Смолско долинно разширение на Смолска река, в западната част на която е с. Смолско.

В най-североизточната част на Ихтиманска Средна гора – между Гълъбец, Етрополския дял на Стара планина и Чавдарски рид – е загнездена Мирковската котловина. Морфохидрографски тя е изолирана от Златишко-Пирдопската котловина, но генетически е тясно свързана с нея. Има безспорно тектонски произход. Дренира се от реките Буновска и Мирковска, които се събират в южния ú край, след това приемат р. Смолска и догонват Тополница като десен приток и дооформят морфоложкия ú облик. Белица планина има гъсто развита хидрографска мрежа, която обуславя значителното ú хоризонтално разчленяване, с радиална конфигурация около масивите на Голямата Икуна и Арамлиец.

Северозападно от билото е развита приточната мрежа на р. Лесновска (десен приток на р. Стари Искър), образувана от реките Дражман, Равна, Лопушна, Треска и Вуковия. Отначало тя носи името Старата река, а след село Лесново – р. Лесновска. На нея е изграден яз. “Огняново”. От източните и югоизточни склонове водят началото си реките Смолска (образувана от реките Кирпевица и Калугерица), р. Каменишка (в горното течение – Голямата река), Бощица – десни притоци на р. Тополница, и р. Белишка (образувана от Мала Белица, Динков дол и Лесков дол) – ляв приток на р. Мътивир.

В западното подножие се намират селата Байлово, Голяма Раковица, Гайтанево, Белополци, Горна Малина, Долна Малина, Макоцево, Саранци, Негушево, а в северното подножие – Долно Камарци, Смолско, Бенковски и Чавдар. На изток, в пролома на р. Тополница, са разположени Петрич, Поибрене и Мухово. В планината най-лични селища са Белица и Каменица – центрове на множество махали и вилни селища.

Средна гора

Еледжик

Еледжик е най-югоизточният дял на Ихтиманска Средна гора и втори по големина след Белица планина. Дъговидното му главно било е силно изтеглено на югоизток и вълнообразно затихва в Горнотракийската низина – оттатък с. Бошуля, образувайки поредица от характерни куполовидни върхове. На северозапад е проломната долина на р. Мътивир и Ихтиманската котловина. На запад Момин проход и тясната долина на Момина река (Водния дол) отделят Еледжик от Черни рид, но през Мировската седловина двата дяла поддържат орографска връзка. На юг тесният Моминоклисурски пролом на р. Марица разделя Еледжик от Родопите. Североизточната граница образуват яз. “Тополница” и долината на р. Тополница.

В тези си граници планината достига дължина до 25 км, има средна широчина 15 км и заема близо 400 кв. км площ. Най-високия ú връх – Висока могила (1199 м), се издига в югозападната част на планината, недалеч от историческия връх Бенковски (Еледжик), който в миналото е бил считан за най-високия връх на планината.

Главното било на Еледжик е асиметрично развито спрямо ограждащите го долини. То е силно изтеглено на запад и югоизток към Мътивир, Момина река и Марица, към които се спущат къси, стръмни и гористи, силно надиплени склонове. В противоположна посока, към Тополница и Тракия, са разпиляни продълговати, меко заоблени ридове и разклонения. Високите билни части са заети от гори и тучни пасища (откъдето идва и името Еледжик, видоизменено от турското яйла, яйлак – “пасище”), а по-ниските – от обработваеми някога земи, овощни и лозови масиви (днес пустеещи в по-голямата си част). Долината на р. Яворица, десен приток на Тополница, разделя планината на две части – северна, Еледжик, и южна – Голак.

Северният дял е по-висок и горист. Главното било започва да се издига откъм яз. “Тополница” с Гръцки рът и се очертава от вр. Рашовица (929 м), седловината Масловци, вр. Бачиите (1019 м) и вр. Бенковски. Отук на запад към Ихтиманската котловина се спуща едно късо разклонение с вр. Абачукар (1065 м), а на югоизток – мощен клон с вр. Висока могила, Брезовица, Горуня (1085 м) и Кърлевица. От Брезовица на изток е вр. Новаковец (925 м), на север и северозапад от него е историческата Бенковска поляна и Калето (Градище), а на югоизток и изток – историческата месност Шестильовец, възловото връхче Райовица и вр. Песевица (444 м).

На юг от вр. Бенковски главното било бързо се понижава към седловината Траянови врата, прехвърля я и продължава през Голак, маркирано от Високия връх (978 м), Мусалата (995 м), Голак (1009 м), откъдето се разпилява на множество ридове и връхчета (“могили”) – Крушовица (551 м), Градище (616 м), Могилата (436 м), Калугеровска могила (469 м) и др. Най-южното разклонение Мутовица се обособява като къс, паралелен на р. Марица рид, увенчан от вр. Влайна могила (901 м), Кутловец (701 м) и Райчова могила.

От Еледжик във всички посоки тръгват къси рекички, потоци, долове и суходолия: Любница, Стръмната и Яворица – десни притоци на Тополница, Дълбочица (образува се от Суха и Мокра Дълбочица) – ляв приток на Марица, р. Виня – десен приток на Мътивир.

Ихтиманска котловина

Ихтиманска котловина (700 м ср.н.в.) е вместена сред планинския венец, извит от почти всички дялове на Ихтиманска Средна гора. Котловинното дъно има леко овална форма, удължено в посока северозапад-югоизток, с дължина 8 и ширина 5 км. Има площ от около 45 кв. км. В западната ú част надигат чела няколко вътрешнокотловинни възвишения, най-забележително сред които е Градище (878 м). Историческият проход Траянови врата (Траянови врата фактически е най-високата точка на древния Траянов проход, който е част от Траяновия друм) свързва Ихтиманската котловина с Тракийската низина, а Момин проход на юг – с Долнобанската котловина. На запад през прохода Ушите тя се свързва със Самоковската котловина, а на северозапад магистрала “Тракия”, прехвърляйки Вакарелската седловина, я свързва със Софийското поле.

В централната част на Ихтиманска планина е разположен гр. Ихтиман. На североизток, в долината на р. Тополница, са селата Мухово, Церово, Лесичово, Калугерово и известният Калугеровски манастир. На юг, в Моминоклисурския пролом на р. Марица, са градовете Костенец, Белово и Септември. Из планината са пръснати селата Любница, Долна Василица, Горно Вършило, Долно Вършило, Славовица, множество махали и вилни селища. На югоизток, в най-ниските ú гънки, са прочутите с вината си гр. Ветрен и селата Виноградец, Карабунар, Памидово, Величково, Брошуля.

Изберете елегантност, стил и уют в хотел – ресторант Монтесито

Коментари

Ще харесате и това