Изоставените български села

чамла

Село Чамла, автор Евгени Динев

Високите населени места са по планините, създадени от Първотвореца да бъдат обитавани от хора. Високи населени места по Витоша напр. няма, защото климатът на тази планина е зъл. С малки изключения високи населени места има по Балкана, където има благодатни зАветни гънки, обърнат на юг. Максималната височина на тези населени места достига 1400 м. н. в. Такива са махалите на с. Бов, Лесковата махала, махали на с. Осеновлак, пъхнати между високия дял на планината, наричана Ржана и централното било на Балкана.

Най-високите населени места, в две от които вече не живее никой се намират в Родопите. Те са село Манастир, чиито площад е на 1550 м.н.в. и обезселените вече села Чамла и Мурсалско, и двете над 1700 м. н. в. Тези две села са рекордьорите по височина в България, ще опиша как се стига до тях.

За село Чамла се тръгва от Османовия вир по река Чаирска. Това е последната река преди пътят да се закатери към с. Триград. Долината на р. Чаирска е прекрасна, както и целият този дял на Родопите. Той е карстов, с отвесни скали, от отвесната част на които растат черни борове успоредно на земята, после се извиват и тръгват нагоре, като надвишават билото над тях. Голяма красота! От Османовия вир нагоре към с Жребчево може да се направи кръгов маршрут с връщане в Триград, който е връх на красотата.

В началото на тази река има коларски път в ляво нагоре, който отвежда към с. Чамла. Не съм убеден, но мисля, че това е модернизиран римски път за да бъде ползван от каруци. Пътят се изкачва, а с изкачването се появяват и нови картини към единия от красивите ридове на Родопите, които заграждат Триград и зад който е с. Балабан, днес наричано Ягодина. Върви се през широколистна гора, после през иглолиста от прекрасен черен бор и се излиза на открита хълмиста местност, някогашните градини и ливади на селото. Селото обаче е доста по-високо, стръмният път не се усеща обаче поради красивите картини вече и към рида Мурсалица.

Селото е било доста голямо, имало е училище. Първият удар върху това село е нанесен от бригадата изверници, мисля, че са действали през 1934 г. имащи за цел да християнизират помаците. Тук специално е действал асеновградчанина Тане Георгиев. Жестокостите спрямо помаците са били ужасни, няма да описвам какво съм чувал, само ще кажа, че са подобни на тези, които помаците сторват с българите в Батак. Хората от селото се разбягват и отиват в Турция, където почти всичките измират от смяната на климата. Подобно нещо се случва и в с. Тъмраш след Освобождението на България.

След тези събития селото се обезлюдява, доумират го след колективизацията. В него остават само няколко възрастни семейства. В окраденото от към джици и джелезо училище има доста книги за Ленин и Георги Димитров, за партизаните. Ние имахме възможност да видим последната жителка на селото, която говореше един много смешен български език. Преди да почине тя бе прибрана от дъщеря си в с. Мугла.

Върхът над селото е висок 1800 м., това е един от най-обгледните върхове в Родопите. Само опозналият добре тази сложна планинска верига може да се ориентира в безкрайната верига от върхове, ридове и дялове. Сега като се замисля, не съм бил на по-красив връх в Родопите и с изглед от него, сравним по красота с този тук. Там аз спя по сеновалите, които винаги ще ги има заради благодатната трева за животните, която расте тук.

Селото е било разположено на наклонена поляна, в центъра на която има обилен карстов извор, причината да бъде основана селото тук. Хората са се занимавали само с животновъдство, тук зимата трае половин година. Около селото има няколко малки въртопа, през които трябва да се мине на път за с. Мугла, от където се изкачва по-сериозен път. Пътуващите с джипове могат да го ползват.

Имам силна зрителна памет и сега пред очите ми е долната част на терасата на селото, която завършва през много гъста гора от черен бор. Тук е царството на черния бор, който е пътувал по река Девинска е убеден в това.

Природата не търпи празно място. Предупреждавам, че тук, в тези благоприятни климатични условия за диви плодове и гъби концентрацията на мечки е много голяма. През деня не ме е страх, но вечерта, сам в сеновала не съм съвсем спокоен, защото където минава човек, от там може да мине и мечка, тя може да се изкачи и на дърво.

Пътуването продължава към с. Мугла, което е с надморска височина около 1300 м. Не е близо и то. Минава се през едни въртопи, където има качване и слизане, след което пътят решително са заспусква и достига началото на с. Мугла през изкуствени, но много хубави борови гори. Мисля си, тук боровите дървета растат най-бързо в Родопите, мнението ми е субективно. Егати големите черни борове, според мен достигат 50 м. височина.

Красота на с. Чамла е вдъхновение. Бих се разхождал тук с дни, макар програмата ми да е по дни и дори по часове. По-хубав изглед към Перелик, към Мурсалица, към заграждащите Триград планини в Родопите няма…

Второто високо колкото с. Чамла село е село Мурсалско, дало името на рида Мурсалица. И до него има път за джип, започващ малко преди с. Мугла. Върви се през борова гора докато тя свърши на нейния си височинен пояс. След това започват едни наклонени поляни с хоризонтални скали по тях, изпъстрени от жълтозеления цвят на мурсалския чай. От тук идва и името му. Има го по Триградско, по планината Славянка, другаде не си спомням да съм го виждал.

Селото е разположено от южната страна на тези голи наклонени поляни. За разлика от с. Чамла тук земица за обработване няма, всичко е само тънка почва, покрита с трева. Къщите не са каменни като тези в Чамла, а паянтови, със стабилен долен етаж за животните и горен от греди и дъски за хората. И тук билото на рида е на метри над селото, колкото да ги пази от северните ветрове. Изгледът не е така просторен, както от село Чамла, което се крие зад един връх от другата страна на реката. Благодатният климат тук е разрешил на хората да живеят толкова високо, така близо до пашата за животните. Животните, които хранят стопаните си.

Обратният път може да бъде осъществен по шосе към с. Беденските Бани на р. Девинска или по рида в посока на Девин, който е по-красивият маршрут. Минава се и покрай скалният феномен Слона.

От това село имам спомен, който не изтлява в мен:

Като се изкачвах нагоре достигнах възрастен човек, много слаб, в черни дрехи, възрастен, висок. Значи ще го достигна, казах си аз и усилих хода си, но не се получи. Човекът ме поглеждаше и пазеше дистанция от стотина метра преди мен и се обръщаше от време на време към мен. Видях, че е с прошарена брада. Разбрах, че не мога да го достигна, тръгнах нормално, и той забави хода си. Видях го, че влезе в една от къщите, влязох да го търся, за да питам за пътя, няма го. Огледах се около къщата, пак го няма – човекът като да изчезна. Помислих да го потърся и в съседните къщи, но ме обзе ме леко съмнение що за човек е това, как може толкоз възрастен да върви толкова бързо и защо се скри, обезпокоих се, желанието да го видя се изпари.

Наоколо всичко бе с мурсалски чай, но аз не бера билки и гъби, не ми разрешава сърцето да откъсна тези красоти, а и този човек ме притесни, исках бързо да изчезна от тук. Изкачих се на рида над селото, който е гол и обгледен, но безпокойството остана в мен и вместо по туристическата пътека за Девин по рида, аз се суснах по шосето за Беденските бани. Пътят е безкрайно дълъг, не мога да кажа красив, но безпокойството остана в мен докато не слязох в селото. Човек ли беше това, видение ли, което се носеше като пеперуда нагоре по стръмния път и което изчезна. И защо се скри? Аз съм бързоходец, но този бе с класи над мен.

При следващите ми посещения в Мурсалско все си мислех за този образ и ето сега и в този момент, след толкова години аз се питам: Реален образ ли бе този възрастен, облечен целият в черно висок слаб човек или не. Хиляди пъти съм срещал хора, този бе единственият, /не/срещата с който ме притесни и промених маршрута си…

Третото високо село е Манастир, едно прекрасно място с инфраструктура. Достига се от град Лъки. От Манастир до с. Давидково направиха панорамен път подобно на този от с. Филипово до с. Рибново, който е прекрасен. Причината да направят този път е за да стане достъпно от двете страни мюсюлманското светилище Енихан Баба.

Манастир е село, основана набързо от жители на с. Давидково /Дауткьой/ избягали през 1912 г. след като за определеното време Давидково остава на територията на Турция. Тук хората набързо си изграждат къщи, развъждат си животни. Николай Хайтов пише за героизма на тези хора, които през лютите зими са пътували с катъри и са носели на гръб чували с брашно от с. Тополово. Който познава планината в този дял разбира за какво пътуване по снеговете става въпрос. Селото има бъдеще, защото в него има доста временно живущи от Пловдив и другите градове през лятото.

От селото може да се отиде до х. Преспа, като се върви през доста висок рид, към 2000 м. наречен Преспански, старото му име беше Чилтепе. Чил означава птицата глухар, див петел. Ползва се доста широкият древен път от Тополово за Смолян. Другият преход е към с. Давидково, като непременно трябва да се посети текето на вр. Енихан Баба. Там има и скромен паметник на Момчил войвода, противопоставял се на турските нашественици по тези места. На годишнината на този турски светец, по същество жесток завоевател на Родопите се събират много мюсюлмани, които нощуват тук както християните на Кръстовръх. Стъпалата до текето са 666, не съм ги броил.

Покрай пътеките и стъпалата за текето има много места за почивка с вода за пиене. Много е подържано всичко наоколо, а текето е луксозно като бившият мавзолей на Гошо Тарабата.

Накрая още едно високо място, близо до с. Манастир, макар и не толкова, с. Загражден. То е изходен пункт към големи красоти – Балкан махле, Прелеза, Хамбардере, вр. Чилякая, село Рибен дол /Балъкдере/. Ридът тук е граница между населени с помаци села и чисто турски села. Тук е и вододелното било на Източни-Западни Родопи, от което на изток изтича най-великата българска река, Арда.

Източник на статията Планините на България

Коментари

Ще харесате и това