Изкачването на връх Голям Купен

Голям Купен

ДЕН 1: ПЛОВДИВ – КАРЛОВО – П. ИВАН РИЛСКИ – Х. ХУБАВЕЦ – Х. БАЛКАНСКИ РОЗИ – Х. ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Не бях влизал от известно време във фейсбук, но една лятна вечер попаднах на група „Клуб по планинарство” и реших да се включа в нея. Много обичам планината и това, че хората в групата ме приеха безрезервно, много ме зарадва. Намирах се в такъв период от живота си, че всяко бягство от ежедневието за мен беше като лекарство, което, макар и временно, ми помагаше да постигна хармония и да се настроя малко по-оптимистично.

През юли успях да организирам децата (сина и племенника) за една малка екскурзия в Пирин и останах с впечатлението, че им хареса, и те дори започнаха да градят планове за следващата лято, и то без да им влияя или агитирам. В началото на август с моите приятели (старите войници) направихме 17-я си преход, в Родопите (заб. предишните 16 са описани в книгата „16 маршрута”), но не ми беше достатъчно. Често предприемах и самостоятелни малки еднодневни ексурзии.

Затова, когато попаднах на едно предложение за двудневен преход в Стара планина и покоряване на връх Голям Купен, бях доста заинтригуван (не бях изкачвал този връх). От друга страна, малко трудно влизам в контакт с непознати хора, и доста се колебаех, но все пак желанието за ново изживяване надделя и потвърдих, че ще се присъединя към групата. Уговорката беше да се съберем на гара Пловдив в 07.00 ч. и да хванем влака за Карлово в 7.30 ч.

Информацията, която имах, беше, че водач на групата е Таньо Рангелов (Туристическо дружество „Руен”). Бях видял негова снимка във фейсбук и се надявах да го разпозная. Стана точно така. Пред билетните каси видях групата, разпознахме се веднага и, като че ли усетих взаимна симпатия. Доста съм скован в началото при нови запознанства (освен това всички други се познаваха добре), така че във влака се отделих на отделна седалка и се зачетох в „Меридиан мач”. Другият ми проблем беше, че когато се запознавам някого, почти никога не запомням името му. Затова реших, че малко по-малко, слушайки ги, ще науча имената им, защото никак не ми се искаше да ги питам втори път. Горе-долу се справих (освен Таньо, Силвия, Иван, Елена, Велина и Жоро).

На спирка спирка Труд във влака се качи нов участник в нашата група. Беше над средната възраст, с кърпа на главата и черна тениска с Че Гевара, от което аз заключих, че е ортодоксален комунист. Беше приет много радушно от всички и назован бай Дончо. На гарата в Карлово към нас се присъединиха още двама души. Никифор – човек с изключително силно туристическо излъчване и отлична екипировка и още една жена, която явно много обичаше да пуши, и която така и си остана загадка за мен до края, като единственото качество, което остана неприкрито, беше, че ходеше много бавно.

За да се стигне до пътеката за хижа Васил Левски се преминава през целия град, в северна посока. Програмата беше по пътя на направим малко отклонение, за да видим параклиса „Иван Рилски” и след това да продължим към хижа Левски, преминавайки през хижите Хубавец и Балкански рози. В началото на пътеката към нашата група се присъединиха още трима души: Теодора, Иван (условно младши) и Любо, които бяха дошли с лека кола до там.
Бях в сравнително добра форма, освен това, не беше за пренебрегване и факта, че бях с една малка раница, а не с традиционния огромен товар и единствено малко се притеснявах от колената, защото спускането от връх Голям Купен до Карлово не беше шега работа. Бях се подготвил с наколенки и мехлеми, но все пак имах горчиви спомени от предишни експедиции.

Времето беше хубаво, топло и не вещаеше, каквито и да било метеорологични изненади. Правилата бяха следните: Таньо първи, след него е основната група, а Никифор последен, зад него не бива да остава никой. Беше ми малко странно, тъй като за първи път участвах в поход, организиран от някой друг, но в същото време интересно, а и логиката на подреждането на групата беше съвсем правилна. След като се отбихме до параклиса (прекрасно място с хубава гледка), продължихме към х. Левски. Тази пътека ми беше добре позната от 2014 г. Ходил съм на много места и смея да кажа, че това е един от най-интересните и приятни преходи. Бях измислил една сентенция, която ми се струваше доста философска: „Никога не ходи втори път там, където ти е харесало”, но в дадения случай, тя не важеше.

Красотата на гледките към стръмните скали, извивките и вировете на Стара река, мистичната гора, а и някои забележителности (като гроб на мечка стръвница), правеха така, че човек да не усеща умора или пък да мисли за голямата денивелация, която трябва да преодолее. Другото, което ми допадаше е, че усетих позитивен дух в групата, имаше шеги и настроение. Силвия, като екстровертна личност, ме заговори толкова приятелски, че се почуствах като стар член на екипа. Първата по-сериозна почивка беше на хижа Хубавец (около 2:30 часа).

Продължихме нагоре към хижа Балкански рози. С Теодора (момиче с усет към красивото), под вещото ръководство на Иван мл. (който пък от своя страна се оказа пещерняк), се опитвахме да правим художествени фотографии на реката, като доближавахме обективите си максимално близо до водата и по този начин се опитвахме да извличаме тайнствен, хипнотичен ефект, който да стане видим след това. Не съм сигурен, че се получи чак толкова добре.

На хижа Балкански рози направихме още една почивка. Продължихме нагоре. Хвърлях, по-скоро като навик, отколкото с надежда, по едно око за гъбички, но нямаше нито една. Беше сухо. Нищо общо с предишното лято, когато имаше манатарки! С наближаването на хижа Левски стръмнината се увеличи, гората започна да става смесена, а очарованието на участъци, с дървени мостчета, ме караше често да спирам и да ги съзерцавам. След като стигнахме хижата, установих, че и други хора, освен мен, имат навика да компенсират загубата на течности в организма, породена от тежкия преход и топлото време, с изпиването на 1 бърза бира и това ми направи много добро впечатление.

Настанихме се в една барака на поляната над хижата. Оттам се виждаше връх Голям Купен, който беше нашата цел на следващия ден. Красив беше, но изглеждаше страховит и труднодостъпен. Също така, от едно определено място се виждаше и връх Костенурката (формата му предопределяше името). В околността кипеше активен живот. Имаше много групи, идващи от различни места (хижа Рай, връх Ботев, хижа Добрила и др.) и реално цялата хижа беше пълна.

Ние, макар и не в пълен състав, предприехме една малка разходка до водопада Карловско пръскало. Това е един от забележителните водопади в Стара планина и, въпреки че не беше в най-добрата си форма (лятото беше доста сухо), се насладихме на очарованието му и направихме по няколко снимки за спомен. С Елена и Велина снимахме и други интересни места, докато основната група се движеше, с бързо темпо, напред. След като се върнахме в хижата и направихме по една баня, без да губим излишно време, се заехме със запалването на огъня и създаването на уютно място за прекарване на вечерта, доколкото това беше възможно.

Все пак, около нашата барака, където правихме организацията, нямаше маси и пейки (само наклонена поляна), но за сметка на това цареше много добро настроение и всеки се стремеше да помага с нещо или пък, поне да не пречи. Хижарят се оказа много наш човек и ни снабди с допълнителни дърва, а към нашата група се присъедини още един човек – Жоро (условно старши), който също беше опитен турист, със солидни познания по Стара планина.

С напредването на времето и намаляването на ракията, разговорите ставаха все по-интересни, разказите по-подробни, а умозаключенията доста по-задълбочени и философски. В тази връзка, бих искал да откроя бай Дончо, когото първоначално бях определил като железен комунист. Оказа се, че е по-сложна и необикновена личност. И всъщност не толкова комунист, а сърцераздирателно предан русофил. Беше изтъкан от противоречия: от една страна, почитател на твърдия рок и с любима група Deep Purple (твърде добре!), а от друга, човек боготворящ всичко съветско и руско (и група Любе). Но, беше добър разказвач, забавен и остроумен, със съвсем леко залитане в посока да бъде непременно център на внимание. Бях чул, навремето, за двама шведски учени, номинирани за Нобелова награда, които са доказали, че комунистическото мислене, внедрено един път, намира своето място в някакъв малък участък на мозъка и може да бъде да бъде премахнато оттам само чрез оперативна намеса. Така че, всичко си има своето логическо обяснение.

Явно, приятните емоции и хубавата компания, направиха така, че ракията ми свърши доста бързо. Тогава на помощ ми се притекоха прекрасните младежи – Жоро (от тайните запаси на баща му) и Любо (сливова от Тетевен, дано не бъркам). Все пак, здравият разум надделя. На другия ден предстоеше тежък преход, а и вече не бях млад, така че си легнах сравнително навреме. С течение на годините, осъзнах, че е много важно да оценяваме малките, наглед незначителни, неща и моменти, които ни карат да се чувстваме щастливи. За мен този ден беше такъв.

ДЕН 2: Х. ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ВР. ГОЛЯМ КУПЕН – Х. ХУБАВЕЦ – КАРЛОВО – ПЛОВДИВ
Тъй като ни очакваше дълъг и тежък преход, се наложи да станем доста рано, така че в 7.30 ч. да тръгнем. По различни причини, Иван ст., Иван мл., Теодора и странната жена, решиха да останат на хижата и да слязат на х. Хубавец, където да изчакат нашата група. Нашият водач Таньо, симпатичен млад човек, с благ характер, се опитваше да бъде суров и строг, като настояваше да бъдем по стегнати и организирани, но пак му личеше, че е много добронамерен.

Тръгнахме през гората по пътеката към хижа Добрила. Времето чудесно, темпото също. След около 40 мин., излязохме от гората и пред нас се разкри доста внушителна панорама: Купените, Костенурката, Кръстците и изобщо едно огромно, необятно и могъщо пространство, което е така характерно за Стара планина. Никифор разпозна пътеката, която минава между върховете Костенурката и Кръстците и продължава към култовата хижа Плевен.

Ние, обаче, продължихме по маркировката към хижа Добрила. Все още беше почти равно, но безмилостната логика беше, че ни предстои преодоляване на твърде голяма денивелация. Така че, съвсем скоро започна стръмната част. На тези участъци всеки си има свое темпо. Зависи от физическата подготовка, опита, възрастта и т.н. Тук искам да отбележа, че Таньо много добре разпределяше почивките и като цяло групата се движеше добре. Достигнахме подножието на връх Малък Купен.

Няколко души (Силвия, Никифор, Любо и Жоро – ако пропускам някого или бъркам, моля за извинение) проявиха ентусиазъм и решиха да покорят и него, ей така за разнообразие. Уговорихме се да се чакаме на премката между двата върха след около 25-30 мин. Това означаваше една допълнителна почивка за нас. Уплътних я със съзерцание на невероятната Стара планина. С възстановени сили тръгнахме към малката седловина между двата Купена. Там се намира единственото езеро (!) в планината, но поради твърде невзрачния си вид, носеше името „Локвата”. Поздравихме нашите хора, които се спуснаха от Малкия Купен и им отдадохме нужната доза почит и възхищение. Имаше и други групи, които атакуваха върха. Някои от тях идваха от хижа Амбарица. Всъщност преминаването на цялата тази верига върхове (Голям Купен, Кръстците, Костенурката, Жълтец и Ботев), бяха част (и то възможно най-ектремната) от маршрута Ком-Емине. Преминаването му е едно сериозно изпитание, и е достойно за уважение, но е за хора, разполагащи с необходимото свободно време, мотивация и нужната подготовка, за да го направят.

Настъпи момента и на изкачването на последния етап. Бях си взел от гората една тояжка (нещо не можах да възприема щеките, и така и не си купих), която да използвам, като помощна, на слизане. Наложи се да я оставя, тъй като имаше участъци със съвсем алпийски характеристики, включително и помощно въже, така че и двете ръце бяха необходими. Трябва да похваля всички наши момичета, справиха се безупречно и с нищо не показаха, наличие на какъвто и да било стрес, свързан с особенностите на преминатия терен. От върха се откри чудесна панорама, имахме късмет и с времето, а това не се случва всеки ден в Стара планина. Увековечихме имената си в една ценна тетрадка, разменихме сърдечни думи и обменихме информация с други туристи, които бяха там, и направихме 1-2 исторически снимки. Поздравления!

Наслаждавайки се на заслужената почивка и на красивата гледка, се сетих за онзи, изпълнен с черен хумор виц, за човека, който слагайки антена на покрива на 10-етажна сграда, се подхлъзнал и политнал надолу и преминавайки покрай 5-я етаж, си казал „дотук добре”. Така беше, притеснявах се за колената и се надявах да си намеря, оставената в подстъпите на върха, тояжка.

Направихме кратко обсъждане на вариантите за слизане към хижа Хубавец и единодушно се обединихме около мнението, да се спуснем по пътеката която водеше от хижа Амбарица към хижа Хубавец. Тук основна роля изигра Жоро ст., който я идентифицира (защото нямаше читава маркировка), а също така отбеляза и някои ориентири, които да очакваме. От тези ориентири, най-важен и чакан с най-голямо нетърпение беше някакъв заслон с чешма. В този топъл ден, жаждата беше изключително силна. Жоро мл. ми сподели, че пиел около 5 л. вода на ден (без да се брои бирата). Него изобщо не можех да го измисля. Аз също бях привършил моята вода (въпреки че имах 2 л.) и мисълта ми витаеше основно в тази посока. Никифор имаше някакви тайни вградени резервоари в екипировката, но и неговите запаси свършваха.

Перфектен беше Жоро ст., мястото с водата се появи точно по този начин, както ни го беше описал и точно навреме! Всъщност, освен чучури имаше и една постройка и дори елементи на човешко присъствие и живот. Направихме кратка почивка, заредихме бутилките с вода и продължихме надолу по стръмната пътека. Колената започнаха леко да се обаждат, но без драматизъм. Може би тояжката също помагаше. Навлязохме в гора и жегата започваше да става все по-осезаема. В крайна сметка достигнахме до Стара река (или някакъв неин приток) и наклонът се нормализира. Ако не ме лъже паметта, около 14.00 ч. стигнахме до хижа Хубавец.

Нашите хора (които бяха останали в хижа Васил Левски) вече бяха там и ни посрещнаха с радост и възхищение. Таньо ни похвали, каза че постижението е добро и определи заслужена почивка от 45-50 мин. Това означаваше: фасул чорби, омлети, бира (аз не издържах и поисках от Любо малко от неговата култова ракия), овче кисело мляко, сладко от боровинки и други прекрасни неща, които предлагаха симпатичните хижари на хижа Хубавец. Имаше много шеги и закачки, дори и малки спорове за значението на интернет и социалните мрежи и цареше добро настроение, когато се случи един нелеп инцидент с младия Жоро.

По някакъв начин една оса беше успяла да се промъкне в устата му (докато яде кисело мляко със сладко) и да го ужили по езика. Това е изключително опасно, а ако си алергичен, би могло да бъде и фатално. Жоро се изплаши, по наш съвет дезинфекцира мястото с една глътка ракия, и за щастие всичко мина благополучно и всички се успокоихме. Разбира се, бяха употребени изрази, имащи отношение към майката на осата и други нейни роднини.

Около 15.00 ч. тръгнахме от хижа Хубавец. Тези дълги обяди и почивки, в известна степен, демобилизират хората. Беше и много горещо, така че ни се въртяха мисли (особено на мен и Теодора) за гмуркане в някой от красивите и дълбоки вирове на реката. Нямаше време за това. Както казват героите в уестърните: „Може би, някой друг път..”. Все пак имахме една кратка почивка и се разхладихме с вода от реката. Умората вече си казваше думата. В последната част се спускахме почти механично, а и тонуса вече почти го нямаше. Още една „философска” сентенция ми хрумна: „Хубаво е да отиваш, а не да се връщаш”.

Около 17.30 ч., след последния стръмен участък, излязохме на ул. Водопада в Карлово. Вече по равно, минавайки покрай хубавия парк, се придвижвахме към автогарата. Сумарно се получи доста дълъг преход, и не, че не бях уморен, но в рамките на нормалното и в никакъв случай съсипан. Напротив, мислех си, колко хубаво преживяване беше това, радвах се, че се запознах с нови, симпатични хора и си казах, че трябва по-често да се включвам в подобни начинания.

ПП. Сега е зима. Нямам екипировка и опит в зимните преходи, а изглежда и сетива за „бялата” красота на планините, затова с нетърпение очаквам пролетта и лятото, и новите приключения, разбира се.

Автор Димитър Петров (Митака)

Пловдив
03.02.2015

Коментари

Ще харесате и това