Текст на Димитър Милевски, публикуван в списание Български туристъ, брой 9-10 от 1942 г.

Вглеждали ли сте се в очите на тези, които слизат от планината? Не ви ли е затрогвал онзи жар, който те носят в очите си, възторгът в разказите им и обаянието, което излъчват техните фигури? И не сте ли се замисляли, че всичко това е дар от тази планина?

Тя дарява здраве, радост, живот! Влива в кръвта чуден жар и я раздвижва така бурно, че кара човек да тича с лекота на елен, да пее, да скача и, упоен и волен, да поема дъх толкова дълбоко, че да чувства, как цялото му същество се изпълва с неизразим, безкраен възторг. А след това при почивката да потъва всред лъчите на залеза, да притваря очи, да сее упоява и през унеса си да слуша, как планината му говори и разказва най-хубавите си приказки.

Та нима има нещо по-хубаво от това, да бъдеш в планината? Да метнеш раницата и да засвириш безгрижно с уста, поел по пътеката, което се вие нагоре. Да чувстваш, как слънчевите лъчи се промъкват пред надвисналите клони и галят загорелите лица. Да дишаш от свежия въздух, да пиеш от кристалните води, в които има разтворени капки от божествената амброзия. Да чувстваш как сила изпълва тялото ти и ти ставаш голям, голям…

И край сивите скали обвити в мек мъх и из заспалата гора, разбуждана само от шепота на сухите клонки под краката, и край пенливите поточета, или всред пъстрите морави – навсякъде се чувства присъствието на тази странна сила, за която на нито образ, нито думи. Приказна магьосница, която е изпънала върху своята арфа най-хубавите струни от човешката душа, която прави сърцата големи и събужда в тях една велика любов към плодните нивя, които нашите бащи са разорали, към малките къщурки, сгушени в долината, където любимите майки ни очакват, към равнините, към потоците, към безбрежното небе, към всичко, което се нарича наша Родина! Верен страж, за който няма нито сън, нито покой!

И тогава, когато влизаш в люта борба с бушуващата снежна виелица, чийто рев, по-силен от този на глутница, се носи из усоите, или когато напрягаш силите си до болезненост, увиснал на някоя скала, за да изскочиш до малката площадка – всякога те води – не – а тласка тази сила. Стремеж нагоре и все нагоре!

Защото планината е люлка на борческия дух! Весталка, която поддържа огъня на волността и свободата! Всеки неин син и поклонник носи искрица от този огън. От него носят всички, които слизат от планината. Защо не бъдеш и ти между тях?