Приключенска екскурзия – язовир Белмекен

Публикувано от
Зареждане на …

ПЛАН НА ЕКСКУРЗИЯТА

Сесията мина по-добре от предвиденото. С Боги сме си обещали да направим едно дългоочаквано разтъпкване,предхождащо семестъра. Няколко дни преди екскурзията, както винаги, се свързваме по скайп, той ми праща маршрут. Ситуацията не е розова. Авантюрата ще се състои, по прогнозите за времето при -15 градуса. за сняг информация няма. По план ще се качваме на над 2000 метра надморска височина, което за зимна екскурзия изглежда вълнуващо. Краката ме сърбят от безразсъдство. Идеята е пътуване с влак до град Костенец, след което нагоре в планината към язовир Белмекен и евентуално връх Белмекен.

Никой от нас не е минавал този маршрут и не знаем в какво състояние ще са пътеките. За да намалим поне малко риска, намираме карти на района от интернет, а на моя телефон съм си включил не дотам надеждната GPS система. Мислим, че ще ни отнеме три дни. Уговорили сме се да си направим снегоходки, тъй като е възможно да има доста сняг, а ние нямаме купени такива. От предишната си екскурзия знаем, че домашно направените снегоходки могат да бъдат ефективни, затова сме позитивни за сегашния случай. Изровили сме отнякъде два чифта железни скари, които преди, доколкото разбирам, са служели за рафтове в шкаф. Решили сме да ги оплетем с въжета, като по този начин увеличим повърхността им и им дадем по-добър шанс да не затъват.

ХРАНАТА

Храната ми се състои в следното – 400 грама родопска салата, 300 грама салата пикадили, някаква саламо-луканкова разядка, някаква манджа с месо още 300 грама, три хляба, три банана, ментови желирани бонбони, 500 грама ядки микс, някакви сусамки, фъстаковки, кафета…

ОБЛЕКЛОТО

Опитът ми от миналогодишната зимна екскурзия е натъпкал в раницата следните дрехи – Една тениска, две ризи, едно поло, един дебел вълнен пуловер, един клин, три чифта вълнени чорапи и два-три обикновени. Шапка, ръкавици, шал, скиорска маска допълват облеклото ми. В комбинация с двата спални чувала и дрехите, които вече нося по мен не би трябвало да ми е студено, колкото и да паднат температурите.

ИСТОРИЯТА

Планът тръгва като по вода: хващаме влака от Пловдив в 11:53 ч. По пътя се захващам да оплета снегоходките, след няколко опита схващам принципа и скоро след като пристигаме в Костенец, около 13:30 ч. след обяд последните са готови.

Untitled-1

От града поемаме по предполагаемата посока към туристическата пътека за хижа Гургулица. Която за съжаление е в село Костенец, което пък е на 10 километра от града. За щастие ни взимат на стоп и си спестяваме ценно време и усилия.

Времето е хубаво. Няма слънце, но не е и студено. Купил съм си бял, кръгъл термометър, който закачам на раницата си, така че по всяко време да мога да видя колко градуса е. Има нещо смешно, мисля си, да се разхождам демонстративно в града сред цивилизованото население с висящ термометър от рамото. В момента той показва нула градуса.

Докато намерим пътеката, вече ни се е наложило да питаме един старец, който повтаря хиляда пъти едно и също нещо, та чак ме избива на шеги. По пътя никой не ни прави забележка, както ни се е случвало в предишни екскурзии зимата, че било опасно и имало много сняг. Както и да е, вървим към хижа Гургулица, обнадеждени. Обещават ни, че е само на няколко часа път.

Крачим през утъпкания сняг, по очевиден път.

Untitled-2

Пътят не е стръмен, лесно се преодолява разстоянието. Не духа вятър. Вече доста време вървим, от време на време поглеждаме джипиеса ми, да следим все пак къде сме. Когато се налага спираме за почивка, да пийнем малко вода и да похапнем някое десертче за енергия. При все това не се вижда да стигаме никаква хижа. Започват да се заформят съмнения относно местоположението ни. Продължаваме да вървим по вече приличния на туристическа пътека път. Намеренията ни са да продължаваме най-късно до 17:00 ч. след което да се установим за вечерта където намерим, да съберем дърва и запалим огън докато е светло. Да се стоплим.

Untitled-3

Започва да се стъмва и в разговорите ни все по-често се прокрадват мисли за това дали да не си устроим лагер някъде по пътя или да продължим да търсим неоткриваемата хижа. Макар да е тъмно и поради това запалването на огън да е по-трудна задача, не сме притеснени и избираме да вървим още, докато съвсем се стъмни. Не сме мокри и огъня не е непременно задължителен. Тъкмо си казваме, че вече е време да се залавяме за работа с палатката и излизаме на някаква полянка, замаскирана от снега. Има няколко пътя, излизащи от нея, поемаме по един и виждаме къщи. Отиваме там, но не е очакваната хижа. Връщаме се.

Часът е 18:40, на пътя по другото разклонение намираме „гургулицата“. Виждаме светещ прозорец на горния етаж. Чукаме на вратата в жалък опит да привлечем вниманието на някого вътре в хижата. Няма отклик. Отказваме се. Не сме изморени и затова, включвайки фенерите си, се захващаме за работа. В двора около хижата има беседка, игрище. Избираме място за палатка под едно дърво, където няма да привличаме толкова внимание, изкарваме си чувалите, храната, мокри дрехи евентуално, палатката от раниците.Разпъваме палатката и се натъпкваме вътре. Време е за ядене.

Untitled-4

На газовото ми котлонче Боги си топли консерви, аз пък ям студената яхния с месо и малко хляб. Не ми харесва. След вечеря всеки се загръща в дрехите и чувалите си и лека полека се ориентираме към заспиване.

****************

Преди лягане сме оставили термометъра на разчистения под на близката беседка, любопитни да научим колко е температурата. След известно време сме проверили – минус два. Странно какви са тези прогнози за времето, мисля си аз – показват едно, а реално е значително по-различно.

***************

Untitled-5

Untitled-6

На сутринта се събуждаме от аларма. Осем и половина. Наспани сме, въпреки че на мен ми е било малко хладно там, където тялото ми се е опирало в шалтето. Или вече не изолира толкова, или просто е много студено. Навън прехвърча сняг, а слънце все още не се вижда. Лека полека ставаме и като първа работа приготвяме закуската. С неудоволствие откривам, че шишето ми, което вчера е било пълно със студена вода, сега е пълно до половината с лед. Благодарение на газовото котлонче, закуската ми представлява този път топла яхния с месо, допълнена с чаша горещо кафе с гуарана. През нощта, според термометъра, минималната температура е била -5. Не много и със сигурност над очакванията ни. Докато оправяме багажите си, виждам човешка фигура да рине снега на около стотина метра от нас. Оказва се хижарят, от който получаваме информация за пътя към язовира, разстоянието, както и за тези

Untitled-7

до върха. Личното мнение на човека е, че ще трябва да се озорим доста, ако искаме днес да стигнем някоя от двете точки. Взимайки си сбогом с човека, поемаме по предполагаемия път.

Времето отново не е слънчево, но не духа сериозен вятър и температурата е както миналия ден. Снегът не е утъпкан, но не е и много дълбок. Вървим в приповдигнато настроение. Нищо интересно не се случва през първите няколко часа, снегът си вали, изминаваме разстоянието с рутина. От време на време проверяваме дижпиеса.

Untitled-8

Untitled-9

Гората ни предлага красиви гледки, които лично аз поглъщам с удоволствие. Откога съм чакал да се разтъпча малко, да видя нещо по-различно от сгради и университет. След известно време излизаме на открит склон, по който започва изкачване. „Не може да е далече“- мислим си. Изведнъж иззад облаците се показва първото слънце от два дни насам. Ободрени, продължаваме да вървим. След още един час първоначалната приповдигнатост се изпарява, тъй като снегът започва да става дълбок, а сме на стръмно и мъчително изкачване, за което снегоходките не са подходящи. Ситуацията започва да наподобява тази от миналия ден, с разликата, че ако сега не стигнем до поне равно място, ще трябва да си правим лагер под наклон в снега, а огън ще си запалим трудно.

Напук на времето, продължаваме крачка след крачка, вече прогресът в дълбокия сняг става много забавно изживяване. Сменяме се през 10 минутки да проправяме пъртина. Към 18:00 ч. най – накрая виждам постройка. Не знаем къде сме, но това със сигурност не е язовирът, нито върхът. С последни сили се изкатерваме вън от укритието на горската растителност и се приближаваме до постройката. Празна е. Но поне е обитаема. Приятно сме изненадани, когато вътре намираме легла, печка, дори съдове и маса. Очевидно е някакъв заслон.

Untitled-10

Вече се здрачава, затова побързваме да съберем някакви дърва, за да се опитаме да запалим огън в печката. Сухите разпалки, които си набавяме обаче, не могат да запалят дебелите цепеници, натрупани наготово в постройката. След около час жалки опити зарязваме тая работа и на светлината на фенерите се разполагаме на две от леглата, приготвяме се за вечеря. Дажбата ми се състои в някаква местна разядка, хляб и вода. Салатите, които съм си взел от магазина гледам да пестя, защото ни очаква още кой знае колко време насред планината. Температурата в заслона е нула градуса, регистрирам на термометъра. Може и да не е топло, но поне няма да се спи на земята.

Untitled-11

Untitled-12

08:00 ч. сутринта е. Алармата звъни и събужда и двама ни. Спал съм необичайно добре и се чувствам отпочинал. Докато Боги се ослушва мързеливо в леглото аз ставам да направя няколко снимки на изгрева отвън. След това лека полека закусваме и оправяме багажа си. Сменям си горните дрехи, с които съм бил вчера, защото в момента са потни и мокри, като обличам един дебел вълнен пуловер, след което двамата с Боги се захващаме за работа да усъвършенстваме снегоходките ни, като събираме клонки от дърветата наоколо и ги втъкваме между въжетата, с които сме ги преплели. По този начин се надяваме да увеличим площта, на която бихме стъпвали, за да не потъваме в снега. След известно време работа снегоходките са готови и поемаме по широкия път, отдалечаващ се от заслона. Времето е слънчево и хладно, вятър не се усеща. Идеални условия за разходка. Пътят ни не е утъпкан, очевидно насам не са минавали хора и снегоходките влизат в употреба още от началото.

Untitled-13

Действат задоволително добре, въпреки че краката ни все още потъват едно десет сантиметра надолу. Спомням си за снегоходките, които си направих миналата зима от дъски от някаква из

Untitled-14

оставена барака и как те действаха безотказно. Продължаваме да вървим, като по пътя от време на време спираме за глътка вода или по някое и друго десертче или ядка. Времето се запазва все така хубаво, но денят напредва. Към 15:30 ч., след около 4 часа ходене снегът под краката ни изтънява дотолкова, че махаме снегоходките и решаваме да ги разглобим. Едва ли ще имаме повече нужда от тях, няма да се изкачваме по-нагоре и теренът по наша преценка ще става по-милостив. В типичната за мен непохватност обаче, отвързвайки въжетата от снегоходката се порязвам на метала и започвам да кървя. Няколко секунди паника, след което помолвам Боги да извади малко памук, който предвидливо съм опаковал в раницата и да го сложи върху кървящите ми пръсти.

Боги изважда ролка черен изолирбанд от неговата раница и по този начин превързвам пръста си. Налага се обаче да останем на място десетина петнадесет минути, тъй като ми прилошава от загубата на кръв, сядам на снега и чакам да се оправя, пиейки вода и нагъвайки нещо сладко. Продължаваме пътя си. Времето лека полека загубва своя чар, слънцето се скрива над надвисващи сиви облаци. 17:00 ч. Вече съжаляваме, че сме разглобили снегоходките. Снегът отново става до коляно и на нас ни е все по-трудно да вървим напред. Това е едно от нещата, които винаги ще си спомням от зимните ни екскурзии –какво е да се движиш като охлюв, бавно и с големи усилия. Дава ти усещането, че правиш нещо грандиозно, а като го направиш се удивляваш от себе си. Правим смени на водача през 300-400 метра и въпреки че наближава залез и не сме стигнали до никъде се шегуваме, че май пак ще спим по средата на нищото.

За щастие един час по-късно в далечината се вижда стената на язовир Белмекен. Прогресът ни си остава бавен, но в главите ни плъзват позитивните мисли, че вече сме намерили цивилизация и сигурност. Обзема ни чувство, че стигнем ли до сградите на язовира, нещата ще станат по-лесни. Излизаме на открито и се оглеждаме наоколо, попиваме с очи обширния язовир и планината наоколо. Правим няколко снимки и тръгваме към постройките на отсрещната страна на водоема. Там питаме охранителя къде можем да си разпънем палатки, като се надяваме да ни покани в сградата на топло, където вероятно има свободни места и за трима ни. След като това не се случва, а човекът ни посочва оглозганите останки на някаква модерна постройка на около километър от нас и ни казва, че там можем да намерим подслон, ние му благодарим и тръгваме към уреченото място. След като преодоляваме най-бавния километър в живота ми

Untitled-15

Untitled-16

Untitled-17

оценяваме къде и как е най-добре да разпънем палатките. Вън не е подходящо, защото ще е хем студено, хем ветровито, а може и да завали. Влизаме в сградата, която ни посреща с една и съща гледка навсякъде – под, осеян с кози и крави изпражнения. Прозорци няма, дупките в стените са често срещани. В крайна сметка след още една доза шеги избираме най-дърадонкосвободното място и разпъваме палатките. Слънцето вече е залязло и тъмнината запълзява над язовира, затова без да губим време се разделяме и започваме да търсим сухи клонки или дърва за огъня довечера. Наложително е да го запалим, предвид че краката и обувките ни са мокри. Към девет и половина сме събрали дъски и цепеници, заедно с няколко щайги, които нацепваме на дребно и палим огъня. Избрали сме място, от което пушека да може да напусне стаята без да ни задими и задуши.

Сушим се и към дванадесет и половина се оттегляме в съседната стая, където посред набарабончения под сме си разпънали палатките, а в отсрещната стена зее една голяма дупка, гледаща към язовира и която някой безуспешно се е опитал да замаскира с парче ламарина. Оставяме термометъра на външната страна на стената, за да видим на сутринта колко градуса ще покаже, измъкваме вечеря от раниците и се пъхваме изморени в палатката, настроени за една прилична дрямка преди утрешния последен етап от екскурзията.

Untitled-18

Untitled-19

Бълнувам ли, прекалено увредени ли са вече мирисовите ми рецептори от цяла вечер над огъня или наистина се случва? Открехвам леко очи и душа въздуха. Мирише ми на пушек. Постоявам така още няколко минути, заслушан в шумовете наоколо, докато реша какво ми става, след което се надигам колебливо от пода и с повишено внимание дръпвам ципа на палатката. Като гъста мъгла от тавана на помещението се носи килим от сив дим, спускащ се все по-надолу и все по-настървено към пода и към нашата палатка.

В шок извиквам на Боги „…спиш ли е?! ела виж нещо, вън пуши, ставай ставай!!“, след което той се събужда и двамата светкавично рипваме от палатките, прикрили с дрехи устите и носовете си, за да не вдишваме вредния дим. Заставаме с подадени глави през дупката в стената в стаята ни, от където пушека намира изход и вдишваме дълбоко чистия въздух, размишлявайки какво се случва. След бързо съвещание задържаме дъха си и на бегом към другата стая, където е бил огъня ни вечерта.

От мястото, където сме го запалили на плътни струи се издига пушек. Борейки уплахата грабваме шепи сняг и в следващия половин час засипваме мястото, като спираме пушека почти изцяло. Оказва се, че когато сме загасяли огъня вечерта сме пропуснали някаква цепеница, която е тляла навътре в пода на сградата и през нощта под въздействие на вятъра се е раздимила. След като привършваме с покриването на огнището със сняг, който този път напълно закрива мястото и не оставя шансове за втори фал, на тръни от случилото се лягаме отново да спим. Поглеждам часовника си – 02:30ч. Разбираме се, че ще се будим през два часа до сутринта, за да проверяваме дали не е тръгнало отново да пуши. 08:45ч. За щастие на сутринта спали недоспали се събуждаме спокойно. Правим си закуска,

Untitled-20

като разтопяваме малко сняг в канчето на Боги и го смесваме с овеса, който сме купили за общо ползване. Докато ядем щраквам няколко снимки на изгрева и на жалката картинка, която представлява лагера ни и към 10:30 вече сме на път за село Сестримо, което е на 30 километра от язовира и от което трябва да си хванем влак за Пловдив. Пътят е шосеен, времето отново е слънчево, като тук-там се появява някое облаче, което да го помрачи. Теренът е нанадолнище и вървенето е леко, като единственото, което ни тежи и причинява някаква форма на дискомфорт е натрупаната умора от предишните дни усилено проправяне на пъртина.

По пътя надолу се мяркат други язовири и вецове, лаещи кучета, които охраняват съответните постройки, два-три поздрава от живеещите там пазачи, а към две трети от пътя и един дружелюбен микробус, който отбива, за да ни качи и закара до село Сестримо. Няма да забравя как ми стана лошо, докато се клатушкахме насам-натам по виещия се път и слизахме от планината. Това, в комбинация с факта, че четири дни сме седели на минусови температури допринася за бунтуващия ми се стомах. Тъкмо си мисля да ги помоля да спрем, когато стигаме селото и ни оставят близо до спирката, където след два-три часа има автобус за Белово, откъдето има влак за Пловдив. Спомням си горещия чай, който изпихме тогава, политическите предавания, който гледахме по телевизорчето в едно заведение на центъра, докато чакахме автобуса. Спомням си също така и топлината на металната печка, която затопляше малкото ресторантче и на която с удоволствие сушах мокрите си кубинки…

20:35 ч. Влака за Пловдив потегля от гара Белово, оставяйки зад себе си планината. Раниците са качени на стойките, уморените крайници са доволно отпуснати на безупречно сините седалки. Сбърчените носове наоколо долавят острата витаеща пушечна миризма, а принадлежащите им очи любопитно обхождат двамата пътници, спокойно загледани през стъклата на влака в тъмнината. Но на мен не ми пука – миризлив, с наранен пръст, който стърчи нелепо бинтован в черен изолирбанд, със сажди под очите и рошава коса, изгорял от слънцето, аз съм щастлив. Радвам се, че преживях всичко случило се през последните четири дни. Радвам се, че си създадох спомен, за който ще мога да разказвам на приятели, познати, поколение. И не на последно място, радвам се, че всичко това е зад гърба ми, че си отивам в къщи, където ще си взема душ и ще спя на удобно легло, обкръжен от всичкия комфорт на домашната обстановка.

язовир белмекен

Untitled-22

Untitled-23

Untitled-24

Untitled-25

Untitled-26

Untitled-27

Untitled-28

Автор Иван Гергов

Този пътепис участва в конкурса „Аз и планината“

Зареждане на …