Връх Радомир в Беласица

връх Радомир

Тъй се бе случило, че до сега до връх Радомир (2029 м.) в Беласица планина не бях стигал. Дали защото беше малко по-далече от София, дали защото все имах други планове преди да стигна до него, не знам. Време беше обаче да стигна и до това кътче на Родината – югозападна България, където се криеше шестият от десетте първенци в български планини.

Октомврийската събота предлагаше повече от хубаво време за излети в планината, дори само по къс ръкав. Наистина, оказа се един от последните хубави уикенди (поне за сега) и да се изпусне ходенето на планина, с оглед снеговете, които чукаха на вратата беше грехота.

Поех през Владая (по-удобният за мен изход от София към Перник) без много трафик по улиците. За минути бях при меката Голфовете и от там хванах магистралата в посока Петрич. До там са малко повече от два часа. До Благоевград е лесно, после пътят става двупосочен и изпреварванията са трудни, но пък и кой би бързал толкова в събота?!

Трябва да отбележа, че магистралата се строи ударно и по Кресненското дефиле след града на дядо Благоев. Е, ударно може и да е малко пресилено, защото здраво работеха само археолозите, които явно се бяха се натъкнали на нещо и сега бързаха да го изкопаят на бял свят преди да дойдат багерите. А такъв момент едва ли скоро ще настъпи, защото строителите работеха по вече изпитаната метода – един работи, а останалите се подпират на лопатите и го гледат. Подпират се, но с каски!

GPS-а твърдеше, че трябва да мина през центъра на Петрич, за стигна до изходната точна на моето изкачване – хижа Конгуро (1284 м.). Послушах я, че кой спори с жена и то механична?! А центърът на Петрич е кофти място за шофьорите, ще ви кажа. Попаднете ли на кръстовище, подгответе се че поне едно, а често и две от разклоненията са със знак за забранено влизането. Това прави задачката сложна, още повече че жената от GPS-а дори не подозира за това.

Криво ляво се измъкнах от града и поех по тесен асфалтиран път и така за около 13 км. После асфалтът изчезва и пътят става черен. И в следващите 5 километра до хижата си остава такъв. Добрата новина е, че той е отлично поддържан и няма да имате никакви проблеми с преминаването му дори с лек автомобил. Просто бъдете внимателни и не бързайте. Това важи обаче само ако пътят е сух. В мокро и кално време можете да си останете на някое от изкачванията или при острите завои. Аз обаче бях късметлия и стигнах без проблем до хижа Конгуро.

хижа Конгуро

Трябва да докладвам, че към дата 21 октомври 2017 г., хижа Конгуро е напълно функционираща. Заварих я на обяд с група автотуристи, които хапваха вкусна скара и салати под силните звуци на народни песни, изливащи се нейде от озвучителната система.

Още за хижите в България четете на mountain-huts.com

Печатът за върха е там. Една дама от персонала ми го подава през тезгяха, от който подава гозбите и отбелязвам 9-тия си печат в книжката ми с върхове. Сега оставаше само едно – да си го заслужа.

Пътят към връх Радомир започва нашироко. Предварително съм заредил в телефона трака на Trips Journal, който виждате по-долу, качил съм картата на bgmountains и изгледи за загубване нямаше. Скоро се появи пътека, която пресича широкия черен път, виещ се с дългите си серпентини. Можете да изберете както дългото, но равно обикаляне, така и стръмната кратка пътека. Ако изберете краткия път, три километра след хижата ще излезете от гората, през която сте вървели до сега и гледките ще започната малко по малко да се разкриват през вас във всички посоки – на юг е връх Конгур (1951 м.) със своята вишка, която са вижда от голямо разстояние. На север е величествения Пирин, а на изток Славянка.

връх Конгур

От тук пътят става почти равен за около в 5 километра, през които се движите в западна посока към връх Радомир. Отнема малко повече от час, в зависимост от темпото ви. Докато вървях непрекъснато гледах към Пирин, към който имаше хубава видимост. Хвърлях по някое около и долу към равното, където Петрич и селата около него бяха като малки кълбета от къщурки.

Около 400 метра преди върха се наложи да се отбия наляво от удобния и равен черен път, за да започна финалния щурм. Излиза се на билото на Беласица, свързващо Конгур, Радомир и поредица други върхове, вероятно чак до тройно граничния Тумба.

Гледката от връх Радомир и прекрасна. Към Пирин и Славянка, които се виждаха до сега, се добави изгледът на юг към Гърция, където долу в ниското се виждаше един голям водоем покрит с мъгли. Трябва да се им се признае – гърците са го измислили… и то красиво.

Сега се сещам, че пропуснах да ви кажа нещо важно. Връх Радомир е граничен, намира се точно на границата между България и Гърция. Не видях гранични полицаи, нито от българска, нито от гръцка страна и може да се минава свободно, но все пак имайте едно на ум. Все пак държавна граница е това.

Не съм от най-бързите планинари. Спирам често за снимки, а и така не открих за себе си чара на търчането по планинските склонове. Та в някакво по-лежерно темпо ми отне около 3 часа да се кача. Слизането обратно до хижата ми коства 2. Пътят е дълъг 8.5 километра в едната посока.

Това беше моето изкачване на връх Радомир. Ако успеете и вие да си откраднете, от студената есен, един уикенд с хубаво време, не чакайте втора покана, а хващайте към Петрич. Ако ли не, включете си го в списъка за 2018 г. с таг „задължителен“.

Коментари

Ще харесате и това