Признавам си, че зимната планина особено във високите ѝ варианти в Рила и Пирин е нещо, към което изпитвам страхопочитание и все не се осмелявам да предприема. Но, казах си „Защо пък през зимата трябва непременно да си стоя вкъщи в очакване на хубавото време?“.

Размислих разни варианти и се сетих, че всъщност България има 39 планини, със също толкова първенци и изкачването на не малко от тях е свързано с кратки преходи и с далеч по-малко метри надморска височина, в сравнение с най-популярните ни първенци. Още повече, че изкачването и слизането при много от тях би отнело само няколко часа от най-близката цивилизована изходна точка. Така се зароди идеята ми за изкачвания на ниски първенци през зимата.

Първи по реда си беше най-близкият ми от всички, първенецът на Люлин, носещ интригуващото име Дупевица. Отдавна имах план за него, но някак все оставаше встрани, заради по-привлекателни и високи планинарски задачи. Е, за всичко си има точно време. През януарската събота, в която потеглих към върха, в София беше ветровито с прогнози за валежи от сняг. Затова планът беше да се кача с колата до хижа Бонсови поляни, да преспя там и в неделя ако времето позволи да се кача на върха.

Речено – сторено. След няколко задачи, които трябваше да свърша през деня, в събота вечер бях вече на хижата. Тук трябва да споделя непременно, че хижарите са изключително гостоприемни, адски добри кулинари и прекрасни събеседници. Прекарах с тях една много приятна вечер. Нощта пък беше огласена от звуците на една компания мотористи, които в 9 сутринта, когато слизах в столовата за кафе, все още продължаваха купона! Съдбата на ниските хижи с асфалтов път до тях…

Така в неделя тръгнах към връх Дупевица. Пътеката, която избрах тръгваше непосредствено от паркинга на хижата и влизаше в гората. Не след дълго тя ме изведе на един по-голям черен път (е, сега беше всичко в бяло), по който GPS-ът твърдеше, че трябва да завия вдясно. Пътят беше достатъчно голям, че по него да мине и джип с ловци, с какъвто се разминах.

Беше много интересно да крача по пътя си, а наоколо всичко да е бяло. Свикнал съм обикновено да се радвам на разнообразието от цветове на планината, но този път всичко беше еднакво – от горе до долу. Разбира се, ако търсиш красотата в природата, винаги има къде да я откриеш. Макар сега времето да беше абсолютно тихо, преди дни явно е духал достатъчно силен вятър, че да оформи прелестни опашки по клоните от сипещия се сняг. Единствения проблем беше мъглата, която пречеше да се види, каквото и да е на повече от 100-200 метра, тъй че за красивите пейзажи на Люлин планина няма как да ви пресъздавам впечатлението си.

Така вървейки си нагоре към върха, да взема да изпусна един ляв завой. Заради снега не съм го забелязал и съм продължил направо. Тази ми грешка ме отведе до едни изоставени сгради, от които не е останало абсолютно нищо освен самата конструкция. Разрушително племе сме си ние. Разбирачите в интернет твърдят, че това било секретно ракетно поделение, просъществувало до 1997 г. Заради него върхът е бил недостъпен за туристи. Днес жива душа няма да ви спре да се качите.

Разглеждах сградите, мислейки си какъв ли е бил делникът на служещите тук. Но трябваше да се решава и един казус – да се върна обратно по пътя до отклонението, което бях пропуснал или да пресека направо към верния път, който вървеше почти успоредно на този, по който бях вървял аз. Избрах втората опция и нагазих в шубраци и сняг към правилната посока. Теренът освен, че беше обрасъл стана и стръмен, но в крайна сметка само 50-ти метра по-късно стигнах целта.

Само след няколко минути видях указателна табела, която ми сочеше, че трябва да се отклоня наляво от удобния път, на който бях стъпил с известни усилия. Последва съвсем кратко изкачване, след което видях забученото и замръзнало в Дупевица (1256 м.) знаме. Както и да ви звучи това. На котата някой е оставил огледало от кола, чието предназначение не разбрах, но ми се стори забавно.

Пътят от хижата до върха е 3.5 км. и с всички снимки и лутания ми отне час и половина да го измина. След задължителните кадри, тагвания, чеквания и т.н. поех обратно под снеговалежа, който беше започнал, за да видя къде точно съм изпуснал вярното отклонение.

Ще се радвам ако повторите моето „пътешествие“, то ще е по силите и на вашите малчугани!

[wp-review id=“6384″]